Със скръстени ръце Джонатан наблюдава как камионетката се отдалечава.
— Трябваше да се досетя, че той има пръст в тази работа — отбеляза горчиво. Луис вдигна очи към чичо си. Нямаше ни най-малка представа какво се случва и по някаква причина се страхуваше да попита Джонатан какво има предвид.
На вечеря Луис попита чичо си защо Хамърхендъл се държи толкова зле. Джонатан хвърли вилицата си и отговори сърдито:
— Защото е лош, затова! Трябва ти обяснение ли? Просто не припарвай до него и всичко ще бъде наред. Не припарвай и до… и до… о, забравих какво искам да кажа! — Стана и изхвърча от стаята. Луис чу как вратата на кабинета му се затръшва.
Госпожа Зимърман се пресегна през масата и внимателно постави длан върху ръката му.
— Не се тревожи, Луис. Не се сърди на теб. Но напоследък си има доста грижи и не се наспива. Ела у дома да поиграем шах.
— Добре — признателно прие предложението й той.
Играха шах до десет часа и понеже Луис спечели повечето партии, се прибра в приповдигнато настроение. Видя светлина под вратата на спалнята на Джонатан на горния етаж. Реши да не го безпокои. Когато се приготви да си ляга, отиде в нишата на прозореца си, седна и дръпна тежките завеси.
Беше студена и ясна звездна нощ. Водонапорната кула на върха на хълма блестеше на лунната светлина, а покривите на къщите бяха тъмни заострени сенки. Постройките от двете страни на къщата на Ханчет светеха и на един прозорец Луис забеляза веселото аквариумно сияние на един от новите телевизионни приемници. Джонатан така и не си беше купил. Къщата на Ханчет беше потънала в плътен мрак, ако не броим бледите петна лунна светлина на покрива. На светлината на уличната лампа Луис видя паркиран автомобил на алеята.
Тъкмо се канеше да дръпне пердетата и да си легне, когато светна лампата на верандата на къщата на Ханчет. Двете заскрежени прозорчета на входната врата засияха в жълто. После един от панелите на вратата се премести навътре. Някой излезе навън на покритата веранда. Луис наблюдаваше как въпросният някой просто стои там и вдишва мразовития въздух на декемврийската нощ. Стори му се, че забелязва мимолетен проблясък от очила, но от толкова далеч не беше сигурен.
След малко тъмната фигура се прибра и затвори вратата. Светлината в коридора угасна. Луис постоя още малко умислен, после пусна пердето и си легна.
8
На следващия ден Джонатан помагаше на Луис да намери зимните кънки в килера. Луис имаше слаби глезени и се ужасяваше да не падне на леда, но беше решил да опита да се научи да се пързаля. Ако станеше достатъчно умел кънкьор, може би щеше отново да си спечели благоразположението на Тарби. Никога не го беше виждал да кара зимни кънки, но беше сигурен, че играчът, който най-често бележи хоумрън, ще бъде и шампион на Ню Зебъди по пързалянето със зимни кънки. Сигурно беше способен да си напише името на леда на езерото Дърджи.
И така, Луис и Джонатан хвърляха в коридора изкривени тенис ракети, кожуси от миеща мечка, галоши и кошници за пикник. Най-накрая Джонатан се показа, стиснал нещо, което приличаше на джуджешка алуминиева ска. Беше кънка за начинаещи с две ръбчета на плъзгача.
— Това ли е?
— Едната. Много благодаря, чичо Джонатан. Сега трябва да намерим и другата.
Докато търсеха, Луис подметна уж нехайно:
— Кой живее в предишната къща на Ханчет?
Джонатан рязко се изправи в килера и удари главата си на полицата. Когато разтри главата си и престана да се мръщи, той изгледа Луис и отговори доста рязко:
— Защо те интересува?
— Просто така — отговори Луис стеснително. Отново се запита защо е ядосан чичо му.
Джонатан излезе от килера с другата кънка в ръка. Пусна я върху купчина дрехи.
— Просто така, а? Е, Луис, най-добре е за теб просто да не научаваш някои неща. Ако искаш съвета ми, престани да си вреш носа там, където не си желан. Ето ти другата кънка и… приятен ден. Имам работа в кабинета, а вече изгубих предостатъчно време да отговарям на глупавите ти въпроси.
Джонатан рязко се изправи и се запъти към кабинета си. Отвори вратите с шумно плъзгане, после спря и се върна до килера, където Луис още клечеше със сълзи в очите.
— Моля те да ми простиш — каза уморено Джонатан. — Напоследък се чувствам наистина ужасно. Може би прекалявам с пурите. А що се отнася до къщата отсреща, научих, че е дадена под наем на възрастната госпожа О’Мийгър. Била малко опака, така чувам. Не съм я виждал и… наистина не искам да ти се случи нещо лошо. — Джонатан се усмихна напрегнато и потупа Луис по рамото. След това се изправи и се запъти към вратата на кабинета. Отново спря.