— Не ходи там — каза той бързо и после влезе вътре и затръшна двойната врата.
Луис усети как тайнствеността, страхът и напрежението се кръстосват като линии, които го ограждат от всички страни. За пръв път виждаше чичо си да се държи така. И любопитството му към новата съседка отсреща нарасна повече от всякога.
Една нощ седмица преди Коледа, след обилен снеговалеж, Луис се събуди от звънеца на входната врата. Бррр! Дзъъън! Бррр! Дзъъън! Не беше електрически звънец, а стар и изморен механичен звънец, монтиран по средата на вратата. Някой въртеше плоското метално ключе, което навиваше дрезгавите стари камбанки. Бррр! Дзъъън!
Луис седна в леглото и погледна будилника на шкафчето. Стана му студено дори само при мисълта за студения вестибюл. Сгуши се в завивката си и потрепери.
Отново се чу звънецът. Звучеше като хленчещ човек, който настоява за някаква глупост в спор. От стаята на Джонатан не се чуваше нито звук. По-точно, никакви признаци, че се е събудил. Луис чуваше равномерното и силно хъркане на чичо си през дебелата стена между стаите им. И артилерийски обстрел не би събудил Джонатан.
Луис се изправи. Отметна завивките, наметна халата си и намери чехлите. Тихо зашляпа по коридора и после надолу по тъмното стълбище. На входа на вестибюла спря. Улична лампа светеше точно пред портата на двора и хвърляше крива черна сянка по надипленото перде на входната врата. Луис замръзна на мястото си и се вторачи в сянката. Не помръдваше. Той бавно пристъпи напред. Когато стигна до вратата, обхвана с пръсти металната топка и я завъртя. Вратата изтрака и се отвори, леден вятър смрази голите му глезени. На прага стоеше леля му Моти, а тя беше мъртва.
Луис отстъпи назад, когато старицата, изкривила глава на една страна както винаги, се затътри по пода към него. Треперлива синкава светлина струеше край нея и Луис, ококорен от връхлетелия го кошмар, съзря леля Моти каквато беше, когато за последен път я видя жива. Роклята й беше черна и измачкана, носеше тежки обувки с дебели подметки и потропваше с къдравия си черен чадър, докато ходеше. Луис дори си помисли, че тя мирише на керосин — къщата й, мебелите й и дрехите й винаги воняха така. Обезцветеното й от гъбичките лице се поклати и просветна, когато тя каза с ужасно познат глас:
— Е, Луис? Не се ли радваш да ме видиш?
Момчето припадна. Когато се свести, лежеше по гръб в студения коридор. Треперещата синкава светлина беше изчезнала. Леля Моти също, но входната врата зееше. През протрития праг беше навял сняг и уличната лампа осветяваше улицата безшумно и студено. Дали всичко не беше само сън на сомнамбул?
Луис не беше на това мнение. Никога досега не беше ходил насън. Позамисли се, после незнайно защо излезе на предната веранда и заслиза по заснежените стълби. Стъпалата му толкова измръзнаха, че започнаха да парят, но той продължи да крачи, докато не стигна средата на пътеката. После зави и погледна към къщата. Ахна. По тъмните прозорци и грубите стени от пясъчник играеха странни светлини. Посред лято не биха били странни, но в декемврийската нощ бяха зловещи. Защото това беше шарена сянка — менливите кръгове и полумесеци от слънчева светлина, която се процежда през листата.
Луис се вторачи за няколко минути. После светлината избледня и той остана сам на тъмния и заснежен двор. Кестенът посипа снежец по главата му и го извади от унеса. Стъпалата му бяха станали безчувствени и изтръпнали и той усети за пръв път как студеният вятър развява тънката му пижама и разтворилия се памучен халат. Луис се разтрепери и пое обратно по алеята, залитайки.
Когато се добра до стаята си, приседна на ръба на леглото. Знаеше, че няма да заспи отново. В огнището му имаше подпалки, знаеше и къде държат въглищата. Няколко минути по-късно седеше до греещ и весел огън, който хвърляше уютни сенки по черния мрамор на неговата си камина. Отпи горещо какао от тежка керамична чаша и се опитваше да има приятни мисли. Нито една не му хрумваше. След като седя, сърба и размишлява около един час, той включи лампиона, извади втората лекция на Джон Л. Стодард за Китай от библиотеката и чете край огъня до зазоряване.
На следващата сутрин на закуска Луис забеляза, че Джонатан е със зачервени очи и се държи напрегнато. И той ли не беше спал добре? Джонатан не беше обсъждал с него влизането с взлом, гонитбата с колата или гробницата на Изард и момчето не възнамеряваше да повдига никоя от тези теми. Знаеше обаче, че нещо тревожи чичо му, знаеше също, че след нощта на взлома Джонатан и госпожа Зимърман провеждат среднощни обсъждания. Чуваше гласовете им през топлопровода, но не разбираше думите. Няколко пъти си мислеше да се скрие в тайния проход, но все се страхуваше да не го спипат. Проход, в който се влиза през бюфет с тракащи порцеланови съдове, не е толкова таен, колкото му се иска на човек. А ако някоя тайна пружина се откачи и той се окаже заключен, щеше да се наложи Луис да крещи за помощ и после да дава обяснения.