Джонатан се приближи до масата. Едва тогава Луис забеляза, че върху нея има купчини монети, купища. Всякакви монети, повечето чуждестранни. Арабски монети с формата на поничка и надписи на възли като скаутските; купчина тъмнокафяви медни монети с портрет на гологлав мъж с дълги и извити нагоре мустаци. Видя големи и тежки английски пенита с лика на кралица Елизабет с различно вирната брадичка, имаше и малки сребърни монети, не по-дебели от нокът. Забеляза мексикански сребърен долар с яйцевидна форма и истинска римска монета, покрита със зеленикава патина. Но най-много, струпани на лъскави златисти купчинки, бяха месинговите монети с надпис Bon Pour Un Franc. Фразата допадна на Луис и понеже не знаеше френски, я засука в съзнанието си, докато не се получи „бонсуар един франк“.
— Не, не съм крала от скъпоценните ти брашърови дублони — отговори госпожа Зимърман раздразнено. — Просто подреждах купчините. Ясно, Брадат Сурат?
— Подреждала купчините! Вече съм го чувал, Вещице Облещице. Но няма значение, защото ще трябва да разделим монетите на три. Нали играеш покер, Луис?
— Да, но татко не… — Той замълча. Джонатан видя сълзи в очите му. Ридание задави Луис, когато продължи: — Татко… не ми позволяваше да играя за пари.
— О, ние не играем за пари — увери го госпожа Зимърман през смях. — Ако беше така, тази къща и всичко в нея щеше да ми принадлежи.
— Щеше, друг път! — възрази Джонатан, разбърка картите и избълва облаци дим от лулата си. — Друг път! Раздели ли ги, Торбалано? Не? Ами, когато си готова, ще избира този, който раздава, а първи съм аз. Никакви женски игрички и лиготии, играем с пет карти. Без щуротии. — Джонатан издиша още малко дим и тъкмо щеше да раздаде първата ръка, когато спря и погледна госпожа Зимърман с палава усмивка. — А, между другото, може да поднесеш на Луис студен чай, а на мен да ми долееш. Без захар. И донеси още една чиния шоколадови бисквити.
Госпожа Зимърман се изправи и покорно сключи ръце пред тялото си.
— Как искате бисквитите, господине? Натъпкани в гърлото ви една по една или натрошени и поръсени под яката на ризата ми?
Джонатан й се изплези.
— Не й обръщай внимание, Луис. Мисли се за умна, защото има повече колежански дипломи от мен.
— И без тях щях да съм по-умна от теб, Брада Злорада. Извинете, момчета. Връщам се след минутка. — Тя се обърна и се отправи към кухнята.
Джонатан раздаде за проба, докато жената я нямаше. Когато Луис взе картите си, забеляза, че са стари и овехтели. Повечето ъгълчета липсваха. Обаче на всяко избеляло синкаво гръбче имаше кръгъл златист печат с Аладиновата лампа в средата. Над и под печата пишеше:
ОКРЪГ КАФАРНЪМ
МАГЬОСНИЧЕСКО ДРУЖЕСТВО
Госпожа Зимърман се върна с бисквитите и студения чай и подхванаха сериозната игра. Джонатан събра картите и ги разцепи с едно професионално шшшляяяп! Размеси и започна да раздава. Луис отпи от студения си чай и се почувства много непринудено, съвсем като у дома си.
Играха до полунощ, когато Луис вече виждаше червени и черни петна пред очите си. Цигареният дим се стелеше на пластове над масата и се издигаше като стълб от абажура на лампата на пода и тя изглеждаше вълшебна досущ като тази от гърба на картите. В играта имаше още нещо вълшебно. Луис спечели. Спечели много. Обикновено късметът му беше ужасен, но в тази игра имаше стрейт флъшове, роял флъшове и карета. Не непрекъснато, но достатъчно, че да печели постоянно.
Може би защото Джонатан беше ужасно слаб играч. Казаното от госпожа Зимърман определено се оказа вярно. Когато Джонатан имаше хубава ръка, той хихикаше, кискаше се и издухваше дим от ъгълчетата на устата си. Когато ръката му беше лоша, се чумереше и нетърпеливо дъвчеше мундщука на лулата. Госпожа Зимърман беше умела картоиграчка, способна да блъфира дори с чифт двойки, но онази вечер просто не й идваха карти. Може би заради това печелеше Луис. Може би. Той обаче имаше своите съмнения.
Първо, защото можеше да се закълне, че един-два пъти, когато пресягаше да обърне карта, която му се е паднала, картата беше променена. Просто ей така, докато той я вземаше. Никога не се случваше, когато раздава Луис, а когато раздаваше Джонатан или госпожа Зимърман. Неведнъж се канеше и да се откаже от някоя ръка, но хвърлеше ли отново поглед, установяваше, че ръката е добра. Странно.
Часовникът над камината се прокашля с едно брррр и започна да отмерва полунощ.
Луис стрелна с поглед чичо Джонатан, който седеше съвсем спокоен и пафкаше лулата си. Наистина ли беше спокоен? Май се ослушваше за нещо.