Почти му се искаше да се случи нещо такова, защото му беше омръзнало да пази тази тайна. Омръзнало му беше, защото това създаваше дистанция между него, Джонатан и госпожа Зимърман. Луис все имаше усещането, че двамата го наблюдават, очакват той да се предаде и да им разкаже всичко. Какво точно знаеха?
Тази година Коледа на Главна улица номер 100 беше едновременно приятна и неприятна. В кабинета имаше голяма елха, а стъклените топки по нея бяха вълшебни. Понякога те отразяваха стаята, друг път показваха древни руини на непознати планети. Джонатан подари на Луис няколко вълшебни играчки, включително голямо розово великденско яйце… или пък коледно яйце, ако предпочитате — покрито с някакви лъскави неща и някакво подобие на глазура, макар да не ставаше за ядене. Когато Луис се вторачеше в яйцето, можеше да види която си поиска историческа битка. Не битката, каквато бе в действителност, а каквато той искаше тя да бъде. Макар Луис да не знаеше, яйцето, подобно на топките на коледната елха, можеше да му показва гледки от други планети. Само че той откри тези свойства на яйцето едва когато стана възрастен човек, който работеше като астроном на връх Паломар.
Джонатан направи и много други неща онази Коледа. Сложи свещи на всички прозорци в къщата — електрически, не истински, защото електрическите му харесваха повече — и силни лампи зад прозорците с витражи, защото те хвърляха прелестни сенки в червено, синьо, златисто и пурпурно върху снега, който искреше отвън в тъмното. Той изобрети Джуджето от кутията с бушоните — дребно човече, което се показваше изневиделица иззад кутиите с боя в избата и крещеше: „Вряк! Вряк! Аз съм джуджето от кутията на бушоните!“. Луис изобщо не се страхуваше от малкото човече и смяташе, че същество, което крещи Вряк! е по-скоро за съжаление, отколкото за страх.
Излишно е да споменаваме дори, че Джонатан изнесе чудесно представление с огледалото от стенната закачалка въпреки навика й да показва руините на Чичен ИцӚ отново и отново. Някак огледалото успя да улови радиостанция WGN със своите фасетирани ръбове, затова, когато Луис излезе от вратата на сутринта, чу стойностите на Дау Джоунс и данните за добитъка.
Луис се постара да се забавлява онази Коледа, но беше трудно. Все си мислеше, че фокусите на Джонатан целят да прикрият какво се случва в къщата в действителност. Трудно беше да се прецени, но беше озадачаващо и плашещо. След нощта, в която Луис видя — или сънува, че вижда — леля Моти, къщата му се струваше по-странна от всякога. Понякога въздухът в някои стаи сякаш трептеше, като че ли къщата щеше да изчезне в следващата секунда. Друг път на прозорците с витражи се появяваха зловещи и ужасяващи сцени, а понякога Луис съзираше по ъглите на стаите онези ужасни неща, които нервните хора все си представят, че се спотайват току до пределите на зрителното им поле. Докато сновеше от стая в стая дори посред бял ден, Луис забравяше кой ден е, какво си е наумил, а понякога дори кой е самият той. Нощем сънуваше, че броди из къщата през 90-те години на деветнайсети век, когато всичко е било лъскаво и ново. Един-два пъти се събуждаше от такива сънища и виждаше, че по стените на стаята му блещукат светлинки. Този път не беше шарена сянка, а късове и кръпки от оранжева светлина, каквато се вижда в ъглите на стара къща по залез.
Тези странни неща не се случваха постоянно, разбира се, само от време на време през дългата и студена зима на хиляда деветстотин четиридесет и осма и четиридесет и девета година. Когато настана пролетта, Луис с изненада установи, че живият плет пред къщата на Ханчет е силно избуял. Беше от храсти спирея и винаги беше покрит с розово-бели цветчета. Тази пролет на плета нямаше цветчета, беше се превърнал в тъмен и бодлив храсталак, който напълно закриваше прозорците на първия етаж, а дългите му вълнисти филизи се извисяваха чак до цинковите улуци. Репеи и акантуси за една нощ бяха пораснали високи като дървета край къщата и клоните им премрежваха прозорците на втория етаж.