Луис почти не беше виждал новата им съседка. Веднъж отдалеч беше мярнал тъмната прегърбена фигура да дрънчи с ключа си на входната врата. А от мястото си в еркера я беше виждал да снове на втория етаж. Ала иначе старицата почти не се показваше. Луис допускаше, че ще бъде така.
Тя обаче имаше посетители — по-точно един посетител. Хамърхендъл. Луис го беше виждал да излиза от задната врата на госпожа О’Мийгър късно през нощта. И на два пъти, когато отиваше на кино вечер, Луис буквално се блъсна в Хамърхендъл, който вървеше приведен по Главната улица към къщата на семейство Ханчет, закопчал дрипавото си палто до брадичката. И двата пъти се сблъскаха, защото Хамърхендъл все се оглеждаше подире си.
Втория път, когато се срещнаха така, Хамърхендъл сграбчи Луис за яката, както и първия път. Притисна небръснатата си мутра до ухото му и изръмжа:
— Дребно нищожество! Май искаш да ти кръцна гърлото, а?
Луис се дръпна от него, но не побягна, а взе надмощие над Хамърхендъл:
— Разкарай се, дърт скитнико! Ако опиташ да ми направиш нещо, чичо ми ще ти даде да се разбереш!
Хамърхендъл се разсмя, но смехът му прозвуча по-скоро като давене.
— Чичо ти, значи! — подигравателно възкликна той. — Чичо ти ще си получи заслуженото по-скоро, отколкото си мисли! Краят на света ще настъпи всеки момент. Не четеш ли Библията като добро момче? Има знаци, ще се появят и още. Приготви се!
С тези думи той се запрепъва нагоре по склона, стиснал здраво пакета, който носеше.
Денят след тази озадачаваща среща беше студен и дъждовен и Луис си остана у дома. Джонатан беше у госпожа Зимърман и й помагаше да бутилира сливово бренди, затова Луис беше самичък. Реши да потършува из задните стаи на третия етаж. Те като цяло бяха неизползваеми и Джонатан беше изключил отоплението, за да пести пари. Луис обаче беше открил там интересни неща: например кутии, пълни с шахматни фигурки и порцеланови топки за врата, и стенни бюфети, в които можеш да се пъхнеш целият.
Луис сновеше във ветровития коридор, отваряше и затваряше врати. Днес нито една от стаите не му се струваше достойна за изследователския му интерес. Но я почакай! Ами да! Стаята с хармониума. Можеше да посвири на него, щеше да бъде забавно.
В един от неизползваните салони на третия етаж имаше стар и прашен хармониум — един от малкото мебели, останали от времето, когато Айзък Изард беше обитавал този дом. Разбира се, на долния етаж също имаше хармониум — в изправност, — но всъщност беше механичен и не оставяше Луис да свири каквото си иска. Хармониумът горе хриптеше и през зимата гласът му беше само шепот. Понякога обаче беше възможно да извлечеш от него хубави тонове, ако натискаш силно педала.
Луис отвори вратата.
Масивният силует на хармониума се очертаваше пред едната стена. Луис напипа ключа и светна. Изтри прахта от седалката и седна. Какво да изсвири? „Китайски пръчици“[3] може би или „От вигвама“[4]. Репертоарът му не беше много обширен. Луис натисна силно протритите педали и чу съскането и пуфтенето от недрата на инструмента. Докосна клавишите, но извлече само задъхано туберкулозно хриптене. Да му се не види!
Облегна се и се замисли. Над клавишите имаше ключове с етикетчета, на които пишеше Vox Humana, Salicet и Flute. Луис знаеше, че тези ключове променят по различен начин звученето на инструмента, но никога не ги беше използвал. Хвана една от черните тръбички и леко дръпна. Тя не поддаде. Позавъртя я и дръпна по-силно. Целият ключ остана в ръката му.
Луис седеше и глупаво се взираше в парчето дърво. Отначало се почувства зле, че е счупил органа, но после разгледа по-внимателно ключа. Краят, който беше пъхнат в органа, беше изтъпен, гладък и боядисан в черно. Нямаше признаци някога да е бил свързван с каквото и да било.
Ама че евтино оборудване, помисли си Луис. Дали всичките са такива? Да проверим. Дръпна още един ключ. Щрак! Издърпа ги всичките. Щрак! Щрак! Щрак! Щрак! Щрак!
Луис се засмя. Търкулна ключовете напред-назад по клавишите. Но после спря и се замисли. Беше прочел за кола с фалшиво табло, което излизало, и човек можел да крие разни неща отзад. Ами ако и този хармониум…?
Стана и слезе на долния етаж. Слезе чак до избата, където Джонатан си държеше инструментите. Отвори кутията и извади отвертка, чук и ръждив нож за масло, с който Джонатан отваряше най-различни неща. След това побърза да се върне горе.
Отново седна пред органа. Огледа голямото дървено табло — срещу него зееха седем кръгли дупки. Панелът беше закрепен с четири болта за тялото на инструмента, но те се отвъртяха лесно. Луис пъхна пръсти в две от дупките и дръпна. Вертикалната плоскост беше заседнала. Позамисли се, после извади ножа за масло и го пъхна в една пукнатина. Скръц! Надигна се малък вихър от прах и го погъделичка по ноздрите. Плъзна ножа малко надясно и отново натисна. Скръц! Плоскостта падна върху клавишите. Оха! Вече виждаше кое какво е.
4
Популярна детска пиеса за пиано от американския композитор Джон Силванус Томпсън (1889–1963). — Б. пр.