Наведе се и приближи глава към отвора. Надуши много прах, но не виждаше нищичко. По дяволите, беше забравил да донесе фенерче! Бръкна вътре и опипа. Ръката му хлътна чак до подмишницата. Потършува още малко. Какво беше това? Хартия ли? Чу сухо шумолене. Може да бяха пари. Стисна пачката и я измъкна. И оклюма — бяха просто стари хартии.
Луис се вторачи възмутено в тях. Значи, това беше съкровището на замъка на Изард! Голямо съкровище, няма що! Е, може пък в тях да имаше нещо интересно, тайни формули например. Разлисти листовете. Хмм… хм… Продължи да разлиства. Светлината в стаята беше много слаба и старата хартия на практика беше добила същия цвят като мастилото с цвят на мед, което беше използвал Айзък Изард. Луис допускаше, че почеркът е на Айзък Изард, защото текстът на първия лист гласеше:
Облачни образувания
и
други явления
наблюдавани от този прозорец
от
Айзък Изард
Нали госпожа Зимърман спомена веднъж, че е виждала как старият Айзък си води записки за небето? Ето тук бяха датите и текстовете след тях. Луис прочете няколко и се ококори. Разлисти нататък.
Дъжд се посипа по прозореца. Луис се сепна. Видя отвън как плътни маси синкави облаци се скупчват на запад. Проряза ги назъбена червена ивица, която заприлича на Луис на гладна уста. Пред погледа му устата зейна и лъч кървавочервена светлина се стрелна в стаята. Озари листа, който държеше в ръка. На него бяха надраскани следните думи:
Денят на Страшния съд още не е настъпил! Ще го придърпам по-наблизо с рисунка в перспектива или ще изработя ЧАСОВНИК, който ще възпламени света за секунда.
Луис много се уплаши. Събра листовете и се надигна. И в този момент чу шум. Съвсем тих. Нещо пърхаше вътре в органа.
Луис се олюля назад и събори пейката. Листовете се изплъзнаха от ръката му и се пръснаха по пода. Какво да прави? Да спасява кожата или да събира листовете? Стисна зъби и коленичи. Докато събираше листовете, не спираше да си повтаря: „Quia tu es Deus fortitudo mea. . quia tu es Deus fortitudo mea“[5].
Отново събра всички листове. И точно преди да се стрелне към вратата, забеляза нещо да се носи в тъмната кухина на хармониума. Нощна пеперуда. Мушица със сребристосивкави криле. Блестяха като листа на лунна светлина.
Луис хукна към вратата. Разклати топката, но не успя да отвори. Вече усещаше пеперудата в косата си. Скова се. Лицето му пламна. Вече не се страхуваше. Беше ядосан. Много ядосан.
Замахна към пеперудата и я смачка. Луис усети нещо отвратително и лепкаво в косата си и страхът му нахлу обратно. Неистово започна да трие длан в крачола на панталона си, изхвърча в коридора, хукна и закрещя:
— Чичо Джонатан! Госпожо Зимърман! Елате бързо! О, моля ви, елате бързо, намерих нещо! Чичо Джонатан!
Малко по-късно Джонатан, Луис и госпожа Зимърман седяха край кухненската маса на госпожа Зимърман и пиеха какао. Прашните листове лежаха на купчина върху масата. Джонатан остави чашата си и каза:
— Не, Луис, повтарям ти. Няма за какво да се притесняваш. Старият Айзък беше луд, пълно куку. Това тук няма нищо общо с тиктакането от стените. Или ако има, не може да ни бъде от помощ. Може само да ни уплаши.
— Бих казала, че точно затова Айзък е оставил листовете тук, нали, Джонатан? За да ни уплаши до смърт.
Това бяха думи на госпожа Зимърман. Стоеше до печката с гръб към Луис и показно бъркаше какаото си.
— Разбира се, съгласен съм, Флорънс — отговори Джонатан и кимна. — Последен номер преди финала, нещо такова.
Луис гледаше ту единия, ту другия. Знаеше, че крият нещо. Но какво можеше да каже? От дума на дума рано или късно щеше да се наложи да им разкаже за нощта на Хелоуин. Когато криеш нещо, имаш усещането, че всяка друга тайна е свързана с твоята. Луис можеше да предизвика всеки, от страх самият той да не бъде разобличен.
Късно същата нощ лежеше буден в леглото си и слушаше как Джонатан и госпожа Зимърман разговарят. Бяха в кабинета долу и както обикновено, гласовете им долитаха през топлопровода. И както обикновено, той не чуваше ясно какво говорят. Стана от леглото и пропълзя до решетката на топлопровода на пода. Топла струя го лъхна в лицето. Заслуша се. Но още не чуваше ясно какво си говорят. Оставаше му да направи само едно — налагаше се да използва тайния проход.