Госпожа Зимърман отново закрачи.
— Добре — каза тя, — добре. Затова е вградил часовника. Но защо просто не го е навил?
— Не е можел. Поне не докрай. Не прочете ли откъса? — Джонатан стана и се приближи към масичката в библиотеката, където се намираха листовете. Вдигна ги и ги разлисти, докато намери търсения откъс.
— А, ето го: „Но когато устройството беше завършено, установих, че то не може да се навива докрай. Опитвах, но явно съм заключил, че по-могъщ от мен човек е нужен за окончателните настройки. Проклинам деня, когато тя ме напусна! Проклинам деня, когато тя си замина! Тя би могла да го направи!“ — Джонатан вдигна очи. — В последното изречение думата „тя“ е подчертана четири пъти. „Тя“, разбира се, е нашата приятелка отсреща.
Луис затвори очи. Значи, госпожа О’Мийгър всъщност беше госпожа Изард! Допускаше го, разбира се, но не беше сигурен. Госпожа Изард! А той я беше освободил. Почувства се като най-глупавия, най-наивния човек в целия свят.
— А, да — каза госпожа Зимърман и се усмихна криво. — Е, ще видим кой е по-силен в крайна сметка. Но кажи ми още нещо, мъдрецо, защото явно си избран за ролята на обяснител и тълкувател на завета на Айзък Изард!
— Да? Какво те интересува, Флорънс?
— Ами, Изард твърди, че часовникът не е навит докрай. Обаче той тиктака от години. Магия, която, изглежда, струи от всяка стена на тази къща. Трудно ми е да повярвам, че часовникът просто отмерва времето, когато старата леля Изард ще се появи с ключето. Какво всъщност прави часовникът?
Джонатан сви рамене.
— Не знам, Флорънс. Може би се опитва да замъкне къщата обратно в миналото без помощта на тази „окончателна настройка“. Може би го е нагласил така, че тиктакането да плаши всеки, който има глупостта да се настани да живее в тази къща. Айзък не е искал часовникът да бъде открит по случайност и унищожен. Не знам защо тиктака, Флорънс. Но знам следното. Когато госпожа Изард или който и да е там пъхне ключа в процепа на часовника и довърши започнатото от Айзък, тогава — точно в този момент — Айзък Изард ще се завърне. Ти, аз и Луис ще станем призраци или нещо по-лошо, а той ще застане в кулата със силата в ръцете си. И ще започне Краят на света.
Луис притисна устата си с две ръце. Падна на колене, разтреперан и разридан. За малко да се разкрещи: „Аз съм тук! Елате да ме вземете!“, за да го измъкнат и да го затворят някъде до живот. Само че не се разкрещя. Притисна още по-силно устата си с ръце, разхлипа се приглушено и цялото му тяло се разтърси. Дълго плака и когато спря, се загледа апатично към тъмната стена на прохода.
Госпожа Зимърман и Джонатан излязоха от стаята. Огънят почти догаряше, но Луис въпреки това остана на мястото си. Усещаше в устата си амонячен вкус и очите му горяха. Извади носната си кърпа от джоба на халата си и се издуха. Къде беше фенерчето? А, ето го. Включи го.
Бавно се изправи и се запъти към входа. Макар да вървеше изправен, имаше усещането, че се прокрадва. Вече плъзгаше длан по нацепения гръб на бюфета за порцелан. Дръпна пружината и бюфетът тихо се отмести напред. Очакваше едва ли не да види госпожа Зимърман да седи отпред със скръстени ръце и да го чака. Обаче кухнята беше тъмна и празна.
Луис се качи в стаята си. Сякаш три поредни нощи не бе мигнал. Дори не съблече халата си, направо се отпусна в разтуреното легло. Тъмнина изпълни съзнанието му и той потъна в мъртвешки сън без сънища.
9
Следващият ден беше събота и Луис се събуди в паника. Чувстваше се като тенджера под налягане с плътно затворен капак и запушен с дъвка отвор за парата. Мисли непрекъснато бълбукаха и изплуваха на повърхността на съзнанието му, но нито една не му изглеждаше логична. Какво щеше да прави? Какво можеше да прави?
Седна и огледа стаята. Две дълги рамки от слънчева светлина лежаха върху нацепения и опръскан с боя под. До камината имаше високо огледало с назъбен парапет отгоре, същия като над леглото на Луис. Пред огледалото беше постлан красив ръчно изработен килим. Джонатан твърдеше, че прабабата на госпожа Зимърман лично изтегляла нишките с куката си. Мотивът на килима беше „есенни листа“. Листа с къдрави ръбове, яркозлатисти и наситено кървавочервени, изпъстрени със зелени за контраст. Килимчето сякаш се рееше пред огледалото, а листата плуваха в езеро от силна слънчева светлина. Разбира се, беше илюзия. Килимчето не беше вълшебно. Но Луис обичаше да стъпва върху него сутрин, докато се облича. Имаше чувството, че се освобождава от земята макар и за съвсем кратко.