И сега беше стъпил на килимчето, докато обуваше панталона си и пъхаше в него ризата. Блещукането на листата го вдигна от пода. Вече всичко му изглеждаше по-ясно. Трябваше да се свърже с Тарби. Той щеше да знае как да постъпят. Наистина той го избягваше, но не бяха станали врагове. Пък и Тарби беше замесен в тази история точно колкото и Луис. Той държеше фенерчето, докато Луис рисуваше магическите кръгове и пишеше с тебешир името — Селена. Явно това беше собственото име на госпожа Изард. Тя трябва да му го беше втълпила. А зад онези метални врати всъщност никога не е била съвсем мъртва…
Луис прехапа устна, за да прекъсне тези мисли. Слезе долу, закуси сам и побърза да излезе. Тарби и неговите деветима братя и сестри живееха в голяма паянтова къща на половината път през града. Никога не бяха канили там Луис и той не знаеше как се казват родителите му, камо ли братята и сестрите му. Знаеше, че господин Кориган — това беше фамилното име на Тарби — има железария. И толкова.
Беше ясен и ветровит априлски ден и небето беше изпъстрено с бели облачета, които непрекъснато се разпокъсваха и се сливаха едно с друго. Прелитаха птици и по поляните се появяваше първата буйна влажна зеленина. Когато стигна до къщата на семейство Кориган, Луис завари група малки деца да си играят в предния двор, който беше опоскан и целият на кални дупки. Едно от по-малките хлапета, което много приличаше на Тарби, висеше от коленете си от клона на изсъхнало дърво, по което бяха заковани червени отразителни стопове. Другите деца строяха замъци от кал, биеха се едно друго по главата с лопатки за пясък, мъчеха се да карат счупени велосипеди или просто седяха и пищяха с пълно гърло. Луис се промъкна между камиончетата и вътрешните гуми, разпилени по пътеката пред къщата. Натисна звънеца и зачака.
След малко пълна и изморена жена се показа на вратата. Носеше бебе и то я потупваше по рамото с шише, което държеше за биберона.
— Да? — Звучеше раздразнена и нищо чудно.
— Ами… Госпожо Кориган? Бихте ли ми казали къде да намеря Тарби?
— Тарби ли? Боже, не знам дали е вкъщи. Ще проверя. — Тя отметна глава назад и се провикна: — Тааарбиии!
Никакъв отговор, макар че дори да имаше, в тази врява трудно щяха да го чуят.
— Ами, май не е — каза жената. Усмихна се изморено и мило. — Сигурно рита навън с другите деца.
Луис благодари и тъкмо да се обърне да си ходи, когато тя каза:
— Я чакай! Ти не си ли момчето на Барнавелт?
Луис потвърди.
Жената го изгледа умолително.
— Моля те, не разказвай на Тарби повече истории за призраци и за гробища. След Хелоуин цяла седмица сънува кошмари. Много мило, че си помолил чичо си да го покани на понички и сайдер и да го остави да пренощува, но тези истории… е, знаеш го колко е чувствителен.
Луис успя да запази сериозно изражение.
— Ммм… добре… разбира се, госпожо Кориган. Няма да му разказвам повече за духове. Довиждане.
Докато се връщаше обратно по пътеката, препъвайки се в детски играчки и избягвайки една-две кални топки, запратени по него, Луис едва се сдържа да не се разсмее на глас. Значи, това беше разказал Тарби за нощта на Хелоуин! Така, така. И къде беше прекарал нощта? Разтреперан под задната веранда? Под някое дърво? И после цяла седмица кошмари! Ама разбира се, че не се е уплашил. Заради лунната светлина ще е. Беззвучният смях на Луис се превърна в крива усмивка.
Спря до едно блокче с халка за връзване, за да си завърже връзките на обувката. И какво щеше да прави сега? Е, в Ню Зебъди имаше само две бейзболни игрища. Едното зад училището и другото до пистата за лека атлетика. Реши първо да провери зад училището.
Когато стигна там, завари Тарби да играе с другите деца. Тарби хвърляше топката и момчетата крещяха: „Давай, Тарби! Заблуди го!“ и „Давай, метни му един накълбол!“, а ако бяха от противниковия отбор, викаха: „Даа! Питчър с гумена ръка!“.
Тарби замахна, въртейки ръка като вятърна мелница, спря няколко пъти — беше позволено, защото играеха софтбол, не бейзбол — и след като принуди батсмана да замахне напрегнато и половинчато няколко пъти, изстреля топката към него. Батсманът замахна толкова силно, че падна.
— Страйк три! Аут! — провикна се момчето, което беше рефер.
Луис застана отстрани на игрището, направи фуния с ръцете си и се провикна:
— Ей, Тарби, може ли да поговорим?
— Не сега, Дундьо. Играя.
Сълзи бликнаха в очите на Луис. Тарби за пръв път го наричаше „дундьо“. Или поне не помнеше да го е правил друг път. Преглътна сълзите и зачака търпеливо, докато Тарби срази и следващия батсман с три шеметни бързи топки. Това беше третият опит и отборът на Тарби се прибра от игрището. Тарби нехайно хвърли ръкавицата си на земята и каза: