— Здрасти, Луис. Какво мога да направя за теб?
— Чичо Джонатан има сериозни проблеми. Здравата сме загазили. Нали си спомняш онази нощ на гробището?
За огромна изненада на Луис, Тарби го сграбчи за яката и го дръпна рязко напред, докато лицата им бяха на броени сантиметри едно от друго.
— Виж какво, ако научат, че си бил там през онази нощ, ще им кажеш, че си ходил сам. Не го ли направиш, ще се сдобиеш с две счупени ръце и може би счупена глава.
Луис се помъчи да се откопчи от хватката на Тарби, но не успя. Усети как кръвта нахлува в лицето му, когато кресна:
— Тарби, става дума за нещо по-страшно от случилото се на Хелоуин! Става дума за призраци, вещици, дяволи и… Пусни ме, Рижко!
Тарби пусна Луис и се вторачи в него със зяпнала уста. Рижко беше просто обръщение между двама герои от комикс, който четеше Луис. Нищо не означаваше.
Тарби стисна устни.
— Как ме нарече?
Няколко момчета започнаха да крещят „Бой! Бой! Бой!“, макар да не очакваха да се случи. В крайна сметка това беше просто Луис.
Луис стоеше зачервен и уплашен.
— Аз… не знам как те нарекох.
— Ами следващия път да запомниш! — Тарби вдигна юмрук и го стовари в рамото на Луис. Много го заболя.
— Стига, Тарби — провикна се високо момче на име Карл Холабо. — Не си губи времето с Шишко. Този ининг си батсман, а сме с шест ръна назад. Идвай тук и удряй.
Тарби се върна в играта, а Луис се затътри по улицата, разтривайки рамото си. Плачеше.
В очите му още напираха сълзи. Закрачи и обиколи целия град покрай редиците от къщи, които го зяпаха безизразно. Не можеха да му предложат съвет. Прекоси Главната улица и известно време зяпа Паметника на загиналите, обаче каменните войници с вдигнатите си щикове и шомполите за оръдия също нямаха какво да му кажат. Стигна до другия край на Главната улица и се вторачи във фонтана, в който се пенеше кристална върба сред кръг от мраморни колони. Нощем фонтанът беше осветен и ставаше червен, оранжев, жълт, после син, зелен и отново червен. В момента обаче беше прозрачен. На Луис му се прииска и мисълта му да е толкова бистра, но не беше.
Обиколи фонтана три-четири пъти, после прекоси улицата и закрачи по шосе 9, което беше продължение на Главната и водеше извън града. Когато стигна до квадратната метална табела за край на града, просто се отклони сред високите треви, седна, загледа как пълзят мравките и се заслуша в профучаващите коли. Очите му вече бяха сухи. Край на сълзите. Хрумна му, че напоследък доста плаче, а така нищо нямаше да реши. Размишленията може би щяха да помогнат, но не беше съвсем сигурен. Седеше, мислеше и се опитваше да реши как да постъпи.
Надигна се късно следобед. И едва не падна, защото левият му крак беше заспал. Поразтъпка се сред плевелите, за да задвижи кръвообращението си, и се отправи към къщи. Беше взел решение. И в главата му звучеше старият химн:
Представяше си, че повежда кавалерийско нападение. Ако носеше със себе си някой от бастуните на Джонатан, щеше да замахне с него като с меч. От време на време спираше и усещаше по цялото му тяло да пробягват тръпки, от които настръхва. Чувстваше се много храбър и горд, но и много уплашен. Трудно беше да се опише.
През нощта, много след като всички останали бяха заспали, Луис изпълзя от леглото и слезе на пръсти по стълбите. Къщата беше притихнала, съвсем притихнала, защото беше една от нощите, когато Джонатан спираше всички часовници — всички без онзи, който не можеше да спре. Във вестибюла огледалото на стенната закачалка си говореше самичко насред кратко припукване от време на време, а ръбовете му проблясваха леко. Може би се опитваше да предупреди Луис. Ако беше така, той не му обърна внимание. Беше си наумил какво да направи. Той беше започнал тази страховита история и той щеше да я прекрати.
Положи длан върху порцелановата стойка за чадъри. Разтършува се сред бастуните и доста потрака с тях. А, ето го. Ръката му стисна черната дървена пръчка и… и какво беше това? Луис дръпна пръстите си и ахна отвратено. Допирът до вълшебния бастун беше като допир до ръката на жив човек. В него пулсираше живот. Луис стоеше и се взираше в бастуна. Кълбото му вече проблясваше мъжделиво. На сивкавата светлина видя снежен вихър и тъмен, но напълно истински се появи чудатият малък замък. Вълшебната светлина хвърляше бледо и треперливо сияние върху тапета. Способен ли беше да използва този мощен предмет? Помисли си, че Джонатан е проявил прекомерна скромност, когато се определи като обикновен фокусник.