Луис стисна зъби и се пресегна с ръка, все още изтръпнала от преживяното смайване. Стисна здраво бастуна. Измъкна го. Кълбото засъска и запращя, от сивкаво стана розово и после отново сивкаво. Луис отвори входната врата. Вътре влетя влажен и свеж полъх и леко блъсна вратата в стената. Листата на кестена се разлетяха с въздишка, посипаха се бели цветчета. Луис погледна към отсрещния тротоар. Въпреки избуялия жив плет се виждаше, че в къщата на Ханчет свети. Промърмори молитва и заслиза по стълбите.
По средата на улицата едва не се обърна и не си плю на петите, но нещо го тласна да продължи напред. Когато стигна отсрещната страна, стана по-лесно да продължи. Все едно тичаш надолу по склона, а вятърът те блъска в гърба. Живият плет прекъсваше на тухлената пътека към предната веранда. Луис мина под надвисналите клони. Стигна до основата на стълбите.
Къщата на Ханчет имаше старомодна двойна врата от черно дърво и две матови прозорчета. Стъклата винаги напомняха на Луис за Десетте божи заповеди и сега също си помисли: не влизай! Обаче прозорчето беше открехнато. Да не би да го очакваха? С разтуптяно сърце пое нагоре по стълбите.
Спря току до вратата, под лампата в коридора, който беше пуст. Пуст и гол. Нямаше никакви мебели, никакви столове, шкафове или масички. Никакви чадъри, облегнати на стената. Луис забеляза тъмни квадрати по бледорозовия тапет. Бяха с цвета на тапета, когато е бил нов. Семейство Ханчет бяха окачили картини на тези места, но картините вече ги нямаше. Госпожа О’Мийгър не беше сложила свои.
Луис безшумно се приближи до широката арка, която водеше към дневната. И там нямаше никого. Имаше мебели, но немного. Няколко паянтови наглед столчета с криви крака и неудобно на вид канапе. Ниска масичка с два миниатюрни порцеланови пепелника. Едно почукване на плоскодънната лула на Джонатан би строшило и двата. Луис обиколи столовете, докосваше полираните подлакътници и гладките тапицирани гърбове. Очакваше мебелите да се пукнат като сапунени мехури при допира му, но всичко беше плътно и здраво. Подът беше толкова излъскан, че виждаше отражението си. На едната стена имаше тухлена камина. Цялата беше боядисана в яркорозово, дори отвътре. Нямаше и следа от сажди. Явно старата вещица не обичаше огъня. На лъскавата желязна подпора в камината имаше два брезови пъна.
Върху полицата над камината Луис забеляза нещо, което го изненада — украшение. Беше от онези пумпали с изрязани силуети на ангели. Запалваш свещ вътре и от топлината ангелите се завъртат. Тези тук надуваха тръби. Луис се пресегна и докосна колелцето. Скръъъц. То се завъртя паянтово. Звукът го стресна толкова, че рязко се обърна и вдигна вълшебния бастун за защита. Нямаше никой.
Надникна в кухнята. Няколко пластмасови плочки на стената и електрически часовник. Червен ламиниран плот и тръбен стоманен стол, също тапициран в черешово червено. В ъгъла имаше хладилник. Луис го отвори и намери бутилка кока-кола. Това ли беше всъщност? Завъртя бутилката в ръце. Отвън беше грапава. Сякаш мръсна. Сякаш е била заровена. И течността вътре беше по-светла от кока-кола. Кафеникавочервена. Луис върна бутилката на мястото й. Затвори вратата на хладилника. Къщата му се струваше изпълнена с някакво бучене, но той знаеше, че това е кръвта в ушите му. Стисна вълшебния бастун с потната си трепереща ръка и отиде да разгледа останалите стаи.
Провери целия първи етаж, но не намери нищо — само наполовина довършени стаи. Някъде маса, другаде стол. Където имаше лампи, всички бяха изключени, но в стаите светеха голи крушки от тавана. Луис стигна до подножието на яркоосветеното стълбище. Поспря там, после изведнъж чукна с бастуна по пода и се провикна:
— Дойдох да ви победя, госпожо Изард! Покажете се! Страхувате ли се от мен? Така и трябва! Знам коя сте и какво искате да направите. Предизвиквам ви на дуел по старите правила на магьосниците!
Луис очакваше предизвикателството му да прозвучи внушително и тежко, да отекне ясно и силно като зов на сребърна тръба. А вместо това то прозвуча кухо. Заглъхна в тежкото безмълвие на къщата. Луис се почувства глупаво. Бузите му пламнаха. И той започна да се тревожи.
Луис не знаеше нищичко за „древните правила на магьосниците“. Беше дошъл тук с вълшебния бастун на Джонатан и с надеждата да свърши неговата работа. Вече се съмняваше. Ами ако бастунът работеше само за своя господар? Ами ако магията на госпожа Изард беше по-силна от тази на Джонатан?