Луис погледна към светещата топка на дръжката и после нагоре по стълбите. Искаше му се да се обърне и да хукне с всичка сила. Но как тогава щеше да спаси госпожа Зимърман, Джонатан и света и как щеше да изкупи простъпката си?
Къщата беше съвсем притихнала. Луис пое голяма глътка въздух и започна да се качва по стълбите.
Някъде по средата на площадката спря да разгледа една картина. Единствената, която беше видял в къщата. В овалната и тежка черна рамка имаше изображение на неприятен мъж. Стоеше прав или седеше — не си личеше кое от двете — до стена с тапет със сложна шарка. Луис дълго съзерцава картината. Запамети всички детайли — няколкото косъма, вчесани върху почти плешивото теме, хлътналите очи, които сякаш гледаха право към него, ястребовия нос. Разгледа и дрехите на мъжа — беше облечен със старомодна риза с корава яка с прегънати връхчета. Лявата му ръка почиваше вероятно върху бастун. По бастуна като че ли имаше някакъв надпис, но Луис не можеше да го прочете.
Стоеше и се чудеше кой ли е възрастният мъж. Възможно ли беше…? Смъкна снимката и я обърна отзад. Нямаше надпис. Бързо я обърна и отново се вторачи в снимката. Забеляза нещо познато. Разбира се! Тапетът! Беше от вестибюла на горния етаж. Римската цифра II, преплетена със завъртулки. Луис вече знаеше, че гледа снимка на Айзък Изард.
Значи беше вярно. Тази жена беше съпругата му, върнала се от отвъдното… за да направи какво? Луис усети как сърцето му бие като лудо. Никога през живота си не беше изпитвал такъв страх. Вече не искаше да се бори с госпожа Изард. Просто искаше да излезе от тук. Погледна ужасено нагоре по стълбите, към тъмния вход на спалнята. Никой не идваше. Тръгна да слиза, но госпожа Изард му препречи пътя.
Стоеше и се усмихваше. Държеше бастун с дръжка от слонова кост.
— Е, млади човече, какво има? Какво те кара да смяташ, че можеш да обикаляш хорските къщи посред нощ? Какво искаш?
Луис се уплаши, че ще припадне, но не стана така. Вместо това усети как се сковава. Вдигна бастуна.
— Не знам какво искате да направите с това, госпожо Изард — каза той, — но няма да стане. Магията на чичо ми е по-силна от вашата.
Тя се изсмя рязко и злобно.
— За тази играчка ли говориш? Сигурно я е купил на окръжния панаир. Не ставай глупав, дете.
В цялата къща бастунът беше светил с постоянна сивкава светлина, а сега, докато госпожа Изард говореше, започна да гасне. Луис сведе очи и установи, че пред очите му има нещо, което много прилича на изгоряла електрическа крушка.
— А сега — поде госпожа Изард и пристъпи напред, — а сега, млади мой приятелю, ще разбереш какви са последиците от това да безпокоиш симпатични старици, които предпочитат да бъдат оставени на спокойствие.
Тя дръпна бастуна от скованата му ръка, хвърли го и той изтрополи по стълбите. Старицата се наведе над Луис и очите го заболяха от светлината, отразена от очилата й. Гласът й прозвуча гневно и тя заговори по-бързо:
— Имаш ли представа какво е да си заровен дълбоко в земята, обграден от тъмни камъни, без никой да може да те види или чуе, в компанията само на един мъртвец? Знаеш ли?
— Веднага престанете, госпожо Изард. Нали не сте започнали да се разправяте и с деца?
В основата на стълбите се появи госпожа Зимърман. Лицето й беше озарено от невидими светлини някъде отдолу, беше облечена с дълга до пода пурпурна наметка. В гънките вместо сенки имаше дълбоки кладенци с оранжеви огньове. В едната си ръка държеше висок черен прът, увенчан с прозрачно стъклено кълбо. В кълбото грееше пурпурна звезда, която ставаше по-ярка, когато госпожа Зимърман заговореше, и избледняваше, когато тя мълчеше.
Госпожа Изард се обърна спокойно с лице към госпожа Зимърман.
— Значи ти си била — каза тя. — Е, силата ми не е стигнала кулминацията си, но съм достатъчно могъща да се справя с теб. Махни се!
Тя насочи бастуна си от слонова кост към госпожа Зимърман. Нищо не се случи. Тя престана да се усмихва и пусна бастуна си.
Вече беше ред на госпожа Зимърман. Тя тупна веднъж с тоягата си по пода и стълбите се озариха от ултравиолетова мълния. Със страховит дрезгав крясък, какъвто никое човешко същество не е издавало, госпожа Изард се втурна покрай Луис нагоре по стълбите. Госпожа Зимърман я погна.
— Бягай у дома, Луис! — подвикна му тя, докато профучаваше покрай него. — Ти си храбро момче, но не си за тази битка. Бягай, чуваш ли!
Луис хукна надолу по стълбите, като ги вземаше по няколко наведнъж. Не беше на себе си от страх, но беше и много доволен. Докато изхвърчаше през предните стълби на къщата, чу странни експлозии и пронизителни викове. Клоните опитваха да го сграбчат, докато припкаше по изметената тухлена алея. Един от тях наистина се обви около левия му крак и започна да го дърпа. С писък и бясно мятане Луис се откъсна и се стрелна през улицата. Отвори портата и буф! блъсна се в нещо твърдо, но и меко. Джонатан.