Изприпка до бюфета и изрови жълт молив и евтин бележник. След това изтича в кабинета и затръшна вратата. Джонатан и госпожа Зимърман крачеха напрегнато отвън, а чудовищното тиктакане продължаваше.
Петнайсет минути по-късно Луис плъзна вратите на кабинета. Подаде на Джонатан лист на сини редове, изписан от двете страни. Още след първия ред Джонатан отметна глава и се изсмя гръмко. Бързо прегледа останалата част от списъка, като не спираше да се подсмихва. Госпожа Зимърман се опитваше да надникне над рамото му, но накрая изгуби търпение и измъкна листа от ръцете му. Тя се смя дори повече от Джонатан. Сумтеше, кикотеше се и хихикаше. Накрая върна листа на Джонатан.
— Добре, така да бъде — съгласи се тя. — Най-напред ще сложим запалени свещи на всички прозорци. Истински свещи.
— Да — набърчи нос Джонатан. — Виждам, че Луис е демонстрирал лош вкус с предпочитанието си към истинските свещи. Е, да се залавяме. В бюфета има няколко пакета свещи.
Джонатан се зае с първия етаж, госпожа Зимърман пое втория, а Луис — третия етаж и прозорците с витражи, независимо какво изобразяваха в момента. Не след дълго цялата къща светеше като коледна елха през април.
Луис спря пред вратата на стаята, където беше хармониумът на Айзък Изард. Погледна към кутията от обувки, която преди малко беше пълна със свещи. Беше останала само една. Да я постави ли тук? Не, имаше и по-подходящо място.
С дебела истинска свещ в ръка Луис се покатери по прашното спираловидно стълбище към стаята в кулата. Бутна тясната врата. В стаята беше тъмно, имаше само ивици лунна светлина на пода. Луис се приближи до прозореца. Коленичи и се наведе към дълбоката амбразура.
От овалния прозорец виждаше от птичи поглед къщата на Ханчет. Или поне щеше, ако изобщо се виждаше нещо. Хълмът беше окъпан от силна лунна светлина, но къщата на Ханчет беше скрита в плътна сянка. Само тъмният връх на покрива се различаваше.
Луис се загледа омагьосан. После изведнъж започна да чува тиктакането, слабо, но отчетливо, което изпълваше дори тази стая в къщата на Главна улица номер 100. Поклати глава, извади кибрита си и бързо запали свещта.
Когато се върна долу, установи, че са изпълнили втората му инструкция. Госпожа Зимърман свиреше „Китайски пръчици“ на хармониума в предния салон. След като тя стана и отиде в трапезарията, хармониумът продължи да свири същата мелодия, защото беше механичен и тя го беше настроила за нескончаемо повторение. Глупавата монотонна музика почти заглушаваше тиктакането — почти, но не напълно.
Джонатан нахлу откъм задните спални. Лицето му беше зачервено, дишаше учестено.
— Добре. Сега какво? — попита той.
Госпожа Зимърман взе листа и прочете тържествено:
— Трябва да играем на бонсуар един франк, докато се появи асото на тъпаците.
Колкото и невероятно да изглежда, Джонатан знаеше какво представлява бонсуар един франк. Така Луис наричаше покера. Тримата често играеха покер след онази първа августовска вечер и Луис кръсти играта според надписа на лъскавата месингова монета от един франк, както той го разчиташе. Когато правиш същия залог като някой друг, трябва силно да извикаш: „Бонсуар един франк!“.
Джонатан обаче беше озадачен от една подробност. Обърна се към Луис с въпросителен поглед.
— А какво е асо на тъпаците, ако смея да запитам?
— Не знам. Просто ми хрумна. Ще разберем, когато го намерим.
Извадиха червената кутия с монетите. Извадиха и златистосините карти. Джонатан запали лулата си и разкопча жилетката, която единствено верижката от кламери придържаше загърната. Измъкна от дрешника прашна и стара сива шапка с широка периферия и я нагласи на тила си. Обясни, че ей така трябвало да се издокара един истински играч на покер.
Джонатан размеси картите и раздаде. Шекели и гулдени, дукати и драхми задрънчаха по масата. Отначало ръцете бяха обикновени. Чифтове от осмици, нищо, попове и десетки. След това започнаха да им идват по шест карти от вид и карти, изписани със знака за корен квадратен и с въпросителни. Джонатан и госпожа Зимърман не правеха никакви номера. Чудатите карти се появяваха самички. Продължиха да играят, докато гигантският часовник тиктакаше, хармониумът свиреше „Китайски пръчици“, а свещите хвърляха сенки с формата на плодове и цветя или обикновени жълтеникави петна върху тревата отвън, сивкава на лунната светлина.
След като поиграха половин час, Луис взе карта и установи, че държи асото на тъпаците. Ето на. Вместо спатия или купа, асото имаше царевични коси и зелени чушки. В средата се мъдреше глуповат на вид човек с черна шапка с плоско квадратно дъно, каквато носят университетските преподаватели на церемонията по дипломирането. Върху шапката бяха натрупани сладоледи, а професорът ги опитваше с показалец.