Луис показа картата на всички.
— Значи това е то? — възкликна Джонатан. — Асото на тъпаците! Бих го познал където и да било. Само ми кажи какво означава това, Луис.
— Означава, че трябва да го лепнеш на челото си с дъвка. Ето. — Луис извади дъвката, която дъвчеше, и я подаде на чичо си Джонатан.
— Адски ти благодаря — рече Джонатан. Залепи картата на челото си. — А сега какво?
— Отиваш да се издокараш и слизаш с топка номер 8, както пише в инструкциите.
— Хм. Опала! Хубаво и така нататък. До после, приятели.
Джонатан се качи на горния етаж. Доста се забави — толкова, че хармониумът поде марша „Звезди и ивици завинаги“ просто така, от скука. Госпожа Зимърман седеше и барабанеше с пръсти по масата, а Луис, както винаги докато напрегнато чака някого, тупаше стола си отстрани, люлееше се напред-назад и мърдаше десния си крак.
— Е, ето ме!
Госпожа Зимърман и Луис вдигнаха очи. Горе на стълбите стоеше Джонатан. Носеше мантия от безумна кувертюра, а на главата му се мъдреше калъфчето на цветя за тостера, което беше ушила госпожа Зимърман. Асото на тъпаците още беше залепено за челото му, а в ръцете си Джонатан държеше малък и черен кръгъл предмет. Докато слизаше по стълбите, хармониумът свиреше „Тържествени и церемониални маршове“, но скоро му омръзна и премина на радиореклами:
Сапунът „Кютикура“
овлажнява и лекува
кожната структура.
Бензинът супер сто на „Кларк“ —
те прави най-голям бързак!
Най-продаваното гориво в Средния запад!
„Супър Съдс, Супър Съдс“ —
повече пяна, свежа премяна
и домакиня засмяна!
Под този тържествен акомпанимент Джонатан стигна до масата в трапезарията и остави черната топка. Беше от онези топки за гадаене с цифрата 8, каквито човек може да си купи в някои магазини. Топката беше пълна с течност и когато я разклатиш, на прозорчето се появяват призрачни бели карти. Картите са само три: Да, Не и Може би.
— Сега какво? — попита Джонатан.
— Попитай я — подкани го Луис.
— Какво да попитам? — озадачи се Джонатан.
— За обиколката на Луната, брадат глупак такъв! — кресна госпожа Зимърман. — Къде си забравих шапката на Световното чикагско изложение! Помисли малко, Джонатан. Какво искаш да попиташ?
— Къде е часовникът? — отговори Джонатан с тъничко гласче.
Откъм предната стая се разнесоха механични аплодисменти. Хармониумът, който се правеше на умник като винаги. Джонатан му се оплези през рамо. После се завъртя отново към масата, върху която беше топката. Внимателно и благоговейно я вдигна. Държеше я като микрофон, на който говори:
— Къде е часовникът?
Прозорчето остана тъмно. Джонатан разклати топката, докато течността в нея се разпени.
— Къде е часовникът? — кресна той и повтори въпроса на гръцки, латински, френски, немски и египетски от Средното царство. Пак не получи отговор.
— Френският ти е ужасен — осведоми го госпожа Зимърман и грабна топката от ръката му. — Дай аз да опитам.
Госпожа Зимърман пъхна кълбото под единия ъгъл на наметката си, все едно я предпазва от дъжд, и забърбори на бенгали, угро-фински, баски, старонордски и геез. Използва всички команди за отключване на тайните на специални камъни, до които прибягват Региомонтан[6], Алберт Велики[7] и граф Калиостро[8]. Пак нищо.
— Може ли аз да опитам? — попита Луис плахо и тихо.
Госпожа Зимърман сведе поглед към него. От всички бръчки на лицето й бликаше пот. Очите й бяха безумни.
— Какво каза?
— Чудя се дали не може аз да опитам. Знам, че не съм вълшебник или нещо такова, но това е моето кълбо. Аз го купих в Чикаго и…
— Разбира се! — възкликна госпожа Зимърман и стовари юмрук върху масата. — Разбира се! Ама че сме глупави! Като всеки вълшебен предмет кълбото отговаря само на собственика си. Ето, вземи, но побързай! — натика тя кълбото в ръцете му.
Тиктакането на часовника стана по-тихо, но по-бързо.
Луис вдигна вълшебната играчка пред лицето си. Гласът му беше тих и спокоен.
— Моля те, кажи ни къде е часовникът — прошепна той.
Нещо се раздвижи в кълбото. ДА изплува от дълбините му като призрачен вестник на черен вятър. Отмина. Същото се случи с НЕ и с МОЖЕ БИ. Накрая, след няколко напрегнати минути, се появи картичка с думите: шахтаТА ЗА ВЪГЛИЩА.