— Пише, че е в шахтата за въглища. — Гласът на Луис звучеше глухо и безжизнено. Той оброни глава.
— Може ли да видя кълбото? — тихо попита Джонатан. Луис му го подаде.
Джонатан го вдигна срещу светлината. Набърчи чело и асото на тъпаците полетя към пода.
— Да, със сигурност казва „шахтата за въглища“. Но какво, по дяволите, има предвид? — Джонатан изгледа гневно лъскавото кълбо. Започваше да си мисли, че няма да е никак зле да запрати проклетото нещо към полицата над камината.
Неочаквано кълбото изхълца. Джонатан бързо сведе очи към него и видя, че прозорчето се изпълва с мехурчета.
— О, да му се не знае! Погледни това, Флорънс. Сега се мисли за перална машина. Да извадим ли дъската за призоваване на духове?
— Чакай малко — прекъсна го госпожа Зимърман. — Май мехурчетата започват да се разнасят.
Луис, Джонатан и госпожа Зимърман наблюдаваха със затаен дъх как мехурчетата се пукат едно подир друго. Пук, пук, пук. Това продължи сякаш цяла вечност. А междувременно часовникът си тиктакаше.
Най-сетне прозорчето се проясни. И този път надписът гласеше: САНДЪК ЗА ВЪГЛИЩА.
— О, страхотно! — провикна се Джонатан. — Направо страхотно! Сега пък „сандък за въглища“. Голям напредък.
— Имаш ли сандък за въглища? — попита госпожа Зимърман.
Джонатан я изгледа раздразнително.
— Разбира се, че не, Флорънс! Би трябвало да го знаеш. Нали помниш, че минах на нафта, когато купих тази… ох! Ох! — Джонатан закри устата си с ръка. — А! Май схванах! Елате всички! Отиваме в мазето.
Луис и госпожа Зимърман последваха Джонатан в кухнята. Той отвори вратата на избата и отскочи назад, като че нещо го бе блъснало в лицето. Тиктакането долу беше гръмовно.
Джонатан погледна госпожа Зимърман. Лицето му беше изпито, а очите му бяха уплашено ококорени.
— Носиш ли си чадъра, Флорънс? Добре. Да вървим тогава.
В един черен от сажди ъгъл на избата стърчеше стар сандък за въглища. Две от стените му представляваха сиви летви, заковани за проядени от червеи дървени колове. Другите две стени бяха от варосан камък и до едната имаше висока купчина въглища. Беше си там, когато Джонатан се нанесе, и оттогава той все се канеше да ги изнесе.
— Със сигурност печеля награда за най-голям кретен — тихо каза той. Замахна силно назад и се захвана да рие с лопатата. Луис и госпожа Зимърман му помагаха с голи ръце. Не след дълго разчистиха въглищата от стената.
— Не ми изглежда да има тайна стеница — заключи Джонатан, опипвайки за пружини и скрити лостове. — Но пък ако изглежда така, няма да е тайна, нали? Хмм… не… нищо. Боя се, че се налага да използвам кирката. Всички да се отдръпнат.
Луис и госпожа Зимърман се отдалечиха от стената, а Джонатан започна да замахва с кирката. Тиктакането вече се беше ускорило до стакато и ударите с кирката отекваха тежко в ритъма. При всеки удар във всички посоки се разлитаха белезникавосиви отломки. Само че работата се оказа по-лесна, отколкото бихте предположили. Стената започна да се тресе и да се срутва още при първия удар на Джонатан и не след дълго масивната грамада лежеше натрошена на твърдия под на избата. Защото не беше истинска стена, а гипсова маскировка. Зад нея имаше очукана и стара дървена врата с черна порцеланова топка. Имаше и ключалка, но ключ не се виждаше.
Джонатан облегна кирката си на една колона и се отдръпна назад.
— Не се разтакавай! — неспокойно го подкани госпожа Зимърман. — Отвори тази врата! Имам усещането, че сме на ръба на катастрофа!
Джонатан стоеше и потриваше брадичка. Вбесена, госпожа Зимърман стисна ръката му и го разтресе. — Побързай, Джонатан! Какво се помайваш, за бога?
— Опитвам да си спомня заклинания за отваряне на врати. Да знаеш някакви?
— Защо просто не дръпнеш? — предложи Луис. — Може би не е заключена.
Джонатан се канеше да отговори, че никога през живота си не е чувал такава глупост, но така и не получи шанс да го изрече. Вратата се отвори самичка.
Джонатан, госпожа Зимърман и Луис се опулиха. Пред тях се показа дълъг коридор — по-скоро галерия в мина, с квадратни дървени арки, които се смаляваха в далечината. Нещо смътно и сиво се движеше в дъното на тунела. И май приближаваше.
— Погледнете! — извика Луис.
Не сочеше към сивия силует. Сочеше към нещо на пода на тунела, точно пред краката им.
Часовник, обикновен стар часовник „Уотърби“, модел „8 дни“.
Махалото му се помръдваше бавно зад стъклената вратичка и издаваше звук като на обезумял гайгеров брояч.