— Толкова се радвам, че свършихте работата вместо мен — обади се зад тях нечий глас. Джонатан и госпожа Зимърман се завъртяха и замръзнаха. Буквално. Не можеха да помръднат ръцете, стъпалата или главите си. Дори ушите си. Бяха изцяло парализирани, но все още чуваха и виждаха.
Зад тях стоеше госпожа Изард. Или госпожа О’Мийгър, или каквото там име носеше. Беше с черна плюшена наметка с брошка от слонова кост на шията. Върху брошката в релеф беше изписана гръцката буква омега. Дясната й ръка стискаше обикновена черна тояга, а в лявата носеше нещо, което приличаше на отрязана ръка със запалена свещ, щръкнала отзад. Концентрични кръгове жълта светлина се разпростираха навън от ръката и през тях Джонатан и госпожа Зимърман видяха очилата на госпожа Изард, подобни на плочки сив гранит.
— Много се надявам да не сте се изморили, мили мои — каза старицата злобно и подигравателно. — Дано не сте. Но ако сте, е било за добра кауза. Нищичко не бих могла да постигна без вас. Нищичко. Защото нали разбирате, откакто ме освободиха, вече не мога да преминавам през стени и врати, а клетите ми ръце просто не са способни да си служат с инструменти. Наложи се дори да прибягна до услугите на господин Хамърхендъл, за да ми намери това.
Тя пусна пръчката си — която остана права самичка — и бръкна дълбоко в гънките на наметката си. Измъкна оттам позеленял меден ключ. Вдигна го и го завъртя.
— Красив е, нали? Аз му обясних къде да търси, но трябваше той да свърши работата. Много го бива да изпълнява нареждания и много ме улесни в стъкмяването на домакинството ми отсреща. За жалост, с него е приключено. Вие ми играхте по свирката, както се надявах да се получи. Наистина ли си въобразяваше, че ще ме разгромиш, глупава бабушкеро? Само ускори настъпването на Деня на Страшния съд. Идва. Моят Бог и господар идва при нас. Когато дойде, светът ще бъде много различен. Много различен, уверявам ви. Я да видя… вие двамата ще се промените най-напред, струва ми се. — Тя посочи към Джонатан и после към госпожа Зимърман. — Да, точно така ще стане. Първо вие двамата, а хлапето ще гледа. Искаш да гледаш, нали, Луис?
Луис стоеше с гръб към госпожа Изард. Стърчеше неподвижно като манекен в магазин.
— Обърни се, Луис — каза госпожа Изард със злобния си, измамно милия гласец, с който беше говорила отначало. — Не искаш ли да целунеш старата си леля Изард?
Той не помръдваше.
— Хайде, Луис. Заповядвам ти. Не бъди глупав. Само ще влошиш положението си. Обърни се, казах!
Тялото на Луис се напрегна и после той се стрелна в тунела. Грабна часовника, който тъкмо беше започнал да бръмчи, както бръмчат часовниците, преди да ударят кръгъл час.
— Спри, момче! — провикна се госпожа Изард. — Спри, мръсно прасе такова! Ще те превърна в нещо, дето и собствената ти майка няма да познае? Да не си посмял! Недей…
Луис хвърли часовника на земята. Разхвърчаха се пружини, разтракаха се зъбчатки, дървото се разцепи, раздрънча се счупен бронз. Той посегна към купчината отломки и изтръгна махалото, което още продължаваше неистово да бръмчи. В този момент фигурата на възрастен мъж с прогнил черен официален костюм, която стоеше на няколко метра от Луис, изчезна, и се разнесе страховит писък — пронизителен и нечовешки звук като оглушителен вой на сирена. Изпълни въздуха и сякаш го нажежи. Луис запуши ушите си, но звукът остана да отеква в главата му и чак до мозъка на костите му. После секна.
Той се обърна. Джонатан стоеше, усмихваше се и примигваше, за да прогони сълзите от очите си. До него госпожа Зимърман се усмихваше още по-широко. А зад тях, на пода на избата, под полюшващата се гола крушка имаше купчина смачкан черен плат. Жълт череп се блещеше от купчината, зяпнал слисано. Няколко кичура посивяла коса бяха полепнали в процепите на гладкия купол, а над празните очни ямки бяха кацнали очила без рамки. Строшени.
11
Три дни след краха на госпожа Изард и на нейния вълшебен часовник Джонатан, госпожа Зимърман и Луис седяха край голям огън на алеята пред къщата на Главна улица номер 100. Беше мразовита нощ и звездите над тях светеха студено, но огънят грееше в яркооранжево. Госпожа Зимърман беше сложила глинена кана с димящо какао до себе си. Държеше я близо до огъня, за да я запази топла. Джонатан и Луис се взираха в огъня и отпиваха какао от чашите си. Беше много вкусно.
В скута на Джонатан се мъдреше купчината прашни листове на Айзък Изард. От време на време той вземаше по някой лист и го хвърляше в огъня. Луис гледаше как пламъците близват ъгълчетата на всеки лист, как той после почернява, смачква се и се превръща в къдрава топка пепел.