Няколко минути по-късно Луис седеше в леглото, облегнат на възглавниците. Четеше как шотландските благородници убили клетия Рицио пред очите на Мария Стюарт. Стодард сравняваше Рицио с кадифено мека пурпурна слива, която пръска сок във всички посоки. Благородниците завлачили в коридора клетия човек, който се съпротивлявал и крещял, и там го намушкали още няколко пъти. Петдесет и шест рани, твърдеше Стодард, но не споменаваше кой ги е преброил. Луис отгърна страницата и захапа плоското ментово бонбонче. После Стодард разказваше за дълготрайните кървави петна и се питаше дали наистина следата на пода в коридора на Холируд е от кръвта на Рицио, или не. Луис започна да се прозява. Угаси лампата и заспа.
Събуди се обаче — доста внезапно — малко по-късно. Сънуваше, че го преследва царица пика. Седна ококорен в леглото. Беше уплашен, а не знаеше защо.
Скръц, скръц. Някой ходеше на пръсти в коридора.
Луис седеше неподвижно и се ослушваше. Сега шумът беше точно пред вратата му. После отмина надолу по коридора. Скръц, скръц, скръц.
Луис се измуши от леглото. Приближи на пръсти до вратата много предпазливо и бавно. Открехна също толкова предпазливо и бавно. Съвсем мъничко. Надникна навън.
В коридора беше тъмно, само един прозорец в дъното светеше сивкаво. Луис обаче чуваше как някой се движи. Забеляза и кръг мъжделива бледа светлина от фенерче да се плъзга по тапета. Уплашен, затвори вратата, после пак я открехна едва-едва. Лъчът на фенерчето беше спрял. Фигурата, която го държеше, стовари юмрук по стената — много силно. Луис чу как парченца от мазилката се посипват между стените. Фигурата продължи да думка, пак и пак. Луис се ококори и отвори вратата по-широко.
Призрачният натрапник отстъпи назад и Луис забеляза едър силует до прозореца в коридора. Едър брадат силует с лула в устата. Джонатан!
Луис затвори вратата безшумно и се облегна на нея разтреперан. Надяваше се Джонатан да не го е забелязал. Споходи го ужасна мисъл. Ами ако Джонатан се окаже луд?
Луис отиде до креслото пред камината и седна. Взираше се в черните кутийки на восъчната пита, които се превръщаха в дълбоки червени кладенци. Ами ако Джонатан наистина е луд? Родителите му все го предупреждаваха, че има много откачени типове, които подмамват деца в колите си и ги черпят с бонбони с лепило. Лепило ли беше всъщност? Не помнеше. Джонатан обаче не му изглеждаше такъв човек. Нито пък човек, който ще се промъкне в стаята ти нощем и ще те намушка. Луис въздъхна. Май просто трябваше да почака и да види какво ще стане.
Върна се в леглото и сънува как двамата с Джонатан тичат из уличките около църквата — църквата с камбанария с чудовищно лице. Всички къщи по улиците светеха, но двамата не можеха да влязат в нито една, за да се скрият. Преследваше ги нещо високо, тъмно и безформено. Накрая спряха пред църквата и камбанарията започна да се клати като гумена. Виещата физиономия все повече приближаваше… и после сънят се промени. Луис седеше в стая, пълна с лъскави монети. Чак до сутринта ги остави да се сипят звънко между пръстите му.
2
На следващия ден Луис се събуди с объркани спомени от предната нощ. Общо взето, впечатлението му беше ведро въпреки зловещите неща, които се спотайваха в ъглите на цялата картина.
Облече се, слезе долу и завари Джонатан и госпожа Зимърман да закусват. Изглежда, госпожа Зимърман винаги идваше да приготвя закуска за Джонатан, когото никак не го биваше в кухнята. Е, Луис нямаше нищо против. Седна да хапне палачинки и наденички и не след дълго вече обмисляше как да оползотвори трите седмици свобода преди началото на учебната година.
Много скоро установи, че три седмици са крайно недостатъчни, за да проучи град Ню Зебъди и къщата на Главна улица номер 100. За три седмици можеше само да постави началото.
Първо на първо, градът беше прекрасен. Точно на такова място открай време му се искаше да живее. Родният град на Луис в Уисконсин изглеждаше, все едно е построен предния ден — всички къщи бяха еднакво големи, а главната улица беше просто върволица от барове и бензиностанции. Ню Зебъди беше различен. Тук имаше много високи и разкошни къщи. Дори обикновените бели сгради имаха по някоя отличителна особеност — прозорец със стъклопис или букет железни цветя на върха на купол. Освен това много от къщите сякаш криеха тайни.
Джонатан поразходи Луис из града, но най-често просто го оставяше сам да откривателства. Понякога Луис просто обикаляше по Главната улица и разглеждаше високите и внушителни фалшиви фасади на магазините. На горните етажи на един от тях се натъкна на изоставена опера. Джонатан му обясни, че старите декори още са там, облегнати на сандъци с шоколадови десертчета „Маундс“ и евтини писалища. В края на Главната улица се намираше паметникът на загиналите в Гражданската война — каменна фантасмагория с формата на художнически статив. Във всяко ъгълче и сглобка на статива имаше по един войник или моряк, който заплашваше вражеската армия с мускет, сабя, шомпол или харпун. Плоската част на статива беше запълнена с имената на жителите на окръг Кафарнъм, загинали по време на Гражданската война. Близо до паметника се издигаше неголяма каменна арка, допълнение към паметника, защото на нея бяха изписани имената, които ваятелите не бяха успели да поберат на главния монумент. Дядото на Джонатан се беше сражавал във войната в Пети мичигански полк на огнените зуави и Джонатан разказваше какви ли не истории за подвизите на своя старец.