А що се отнася до къщата на Главна улица номер 100, тя беше точно толкова красива, колкото и градчето, но доста по-плашеща. Имаше многобройни стаи за проучване: не толкова хубави дневни на горния етаж и малко по-прилични спални в задната част; шкафове за спално бельо, стаи за игри и най-обикновени стаи. Някои от тях бяха празни и прашни, но други бяха претъпкани със старинни мебели. Имаше в изобилие маси с мраморни плотове, тапицирани столове на скрибуцащи крака и ковьорчета на облегалките, препарирани яребици под стъклени похлупаци. Всяка стая разполагаше със собствена камина от мрамор, който в зависимост от помещението изглеждаше като синьо сирене, сладолед с карамел, зелен сапун за ръце или млечен шоколад.
Един следобед, както слизаше по задното стълбище в южното крило на къщата, Луис се озова пред прозорец с витраж на площадката. В къщата имаше доста такива прозорци. Луис ги намираше на задни стълбища като това, в неизползвани бани или в дъното на някой коридор. Понякога дори на тавана. Беше виждал този прозорец и преди или по-точно, беше виждал друг прозорец на мястото на този. И точно затова спря и се вторачи.
Прекрасно помнеше другия прозорец. Беше голям и овален с червено като домат слънце, което залязваше в море, синьо като старите шишенца за лекарства. Овалната рамка още си беше там, но в нея Луис виждаше изображение на човек, който бягаше от някаква гора. Гората беше с цвят на слива, а тревата под нозете на човека беше яркозелена. Небето беше сгърчено, мазно, кафеникавочервено. Напомняше на Луис полир за мебели.
Какво беше станало с другия прозорец? Да не би Джонатан да обикаляше нощем да сменя прозорците? Странна работа.
Другото странно нещо беше закачалката във вестибюла. Отначало Луис я взе за най-обикновена стенна закачалка. Беше висока около метър и осемдесет, с кръгло огледало отпред. Виждаха се кукички за палта и шапки, а отпред имаше и малко дървено отделение за галоши. Изглеждаше най-обикновена закачалка, но един ден, докато Луис си закачваше дъждобрана, погледна в огледалото и видя маянска стъпаловидна пирамида насред зелена тропическа гора, от която се издигаха изпарения. Знаеше, че пирамидата е маянска, защото я беше виждал в своя стереоскоп. Само че изображението пред него не създаваше илюзия за триизмерност като диапозитивите му. Изглеждаше така, все едно можеш да се пресегнеш през стъклото и да докоснеш лианите. Пред погледа на Луис яркочервена птица с дълга опашка прелетя между две дървета. Пирамидата трепереше на маранята. Луис примигна и отново се вторачи. Видя отражението на мокрия от дъжда сивкав прозорец зад гърба си.
Луис мислеше често за стъклописа на прозореца и за закачалката. Вълшебни ли бяха? Той вярваше във вълшебства, макар да го бяха учили да не вярва. Баща му цял следобед беше обяснявал на сина си, че призраците са породени от рентгенови лъчи, отразени от далечни планети. Луис обаче беше упорито момче, пък и нали беше видял Аладиновата лампа на гърба на чичовите си карти за игра и надписа „Окръг Кафарнъм, Магьосническо дружество“? Беше убеден, че вълшебството е в дъното на тази загадка.
Луис беше убеден също, че ще му се наложи да разплете и друга загадка, преди да се заеме с проблема със стенната закачалка и със стъклописите. Трябваше да научи защо Джонатан снове из къщата всяка нощ с фенерче в ръка.
Установи, че странният случай през първата му нощ в Ню Зебъди е всъщност обичайно поведение. Всяка нощ след дванайсет Джонатан обикаляше и търсеше. Какво — Луис не знаеше.
Отново и отново, както през първата нощ, чуваше дюшемето да скърца пред вратата му. Отново и отново чуваше как Джонатан се прокрадва на пръсти по коридора, влиза в стаи, затваря врати. Чуваше го отгоре, на третия етаж, където Джонатан почти не стъпваше денем. След това слизаше отново долу, тършуваше, блъскаше се в мебели. Може би се страхуваше от крадци. Но дори да беше така, защо чукаше по стената? Крадците рядко влизат в стените.