Луис си беше наумил да разбере какво се случва. И така, една нощ малко след дванайсет той тихо се измуши от леглото си и стъпи на студеното дюшеме. Възможно най-безшумно прекоси стаята на пръсти, но изкорубените дъски на пода се заоплакваха под стъпалата му. Когато стигна до вратата, беше напълно разколебан. Изтри ръце в дрехата си няколко пъти и завъртя топката на вратата. Пое си дълбоко дъх, изпусна го и излезе в тъмния коридор.
Луис запуши устата си с ръка. Беше стъпил на щръкнала главичка на пирон. Всъщност не го заболя особено, но се уплаши да не се разболее от тетанус. Когато се поуспокои, направи още една стъпка. Започна да се прокрадва по коридора.
Луис обаче не го биваше в прокрадването крадешком, колкото си мислите, и когато удари главата си в тежка позлатена рамка на картина за трети път, Джонатан се провикна откъм една от отдалечените стаи.
— О, за бога, Луис! Престани да се правиш на Шерлок Холмс! Повече те бива за доктор Уотсън. Ела при мен. Аз съм в спалнята със зелената камина.
Луис беше доволен, че поруменялото му лице не лъщи в тъмното. Е, Джонатан поне не беше луд.
Момчето прекоси коридора предпазливо, докато намери отворена врата. И ето го Джонатан, стоеше в тъмното с фенерче в ръка. Осветяваше часовника върху полицата над камината — четвъртит и черен, със златни дръжки отстрани като ковчег.
— Добър вечер, Луис. Или добро утро, зависи. Искаш ли да ме придружиш на обиколката ми?
Гласът на Джонатан звучеше напрегнат и нервен. Луис се поколеба, после попита решително:
— Какво правиш, чичо Джонатан?
— Спирам часовниците. Денем е приятно да тиктакат в цялата къща, но нощем не ми дават да заспя. Знаеш как е, Луис, с капещите кранчета… и други подобни.
Без да спира да нарежда напрегнато, Джонатан обърна часовника, бръкна зад него и спря късичкото махало. След това махна на Луис да го последва, размаха фенерчето прекалено бодро и влезе в следващата стая. Луис го последва, но се озадачи.
— Чичо Джонатан, защо не светнеш лампата?
Чичо му се умълча за момент. После отговори със същия напрегнат глас:
— Ами, знаеш как е, Луис. Ако обикалям по стаите и непрекъснато светвам и угасвам лампите, какво ще си помислят съседите? А сметката за електричество? Знаеш ли, че се отчита един час потребление при всяко включване и изключване на осветлението?
Обяснението не прозвуча убедително на Луис. Първо, чичо Джонатан никога преди не беше показвал, че го е грижа какво мислят съседите за неговите занимания. Ако му се приискаше да поседне в люлката под кестена и да посвири на саксофон в три през нощта, най-вероятно щеше да направи точно това. И второ, Джонатан неведнъж оставяше лампиона в кабинета си да свети по цяла нощ. Беше небрежен човек и не даваше пет пари колко голяма ще е сметката за тока. Вярно, Луис познаваше чичо си едва от три седмици, но имаше усещането, че е наясно какво представлява Джонатан.
От друга страна, не можеше спокойно да изтърси нещо като: „Чичо Джонатан, лъжеш и окото ти не мига!“, затова мълчаливо последва чичо си в съседната стая, втората хубава баня на втория етаж. И там имаше камина — бяла, с плочки, — а също и малък пластмасов бял часовник, който тиктакаше на полицата. Джонатан го изключи, без да обели нито дума, и отиде в следващата стая, където спря часовник от черешово дърво с махало, който имаше три живачни колонки за тежест. И после отиде в следващата стая.
Последният часовник, който трябваше да замлъкне, беше големият стоящ часовник в кабинета. Помещението имаше много висок таван и лавици с книги по всички стени. Имаше и едно пухкаво и наклонено кафяво кожено кресло, което просъскваше, като седнеш на него, и разбира се — камина, в която още гореше огън. В ъгъла до плъзгащата се врата, която се отваряше към дневната, стърчеше високият и унил часовник. Месинговият диск на махалото проблясваше матово на светлината на гаснещия огън. Джонатан бръкна и стисна дългата черна пръчка. Часовникът спря.
Сега, когато странната им обиколка приключи, Джонатан се умълча. Явно беше потънал в размисъл. Приближи се към камината, подкладе огъня и пъхна още една цепеница. Отпусна се в коженото кресло и махна към зеления фотьойл от другата страна на камината.
— Седни, Луис, искам да поговорим.