Луис се зачуди дали предстои да бъде смъмрен, задето шпионира чичо си. Не му се стори много вероятно. Джонатан изглеждаше и звучеше приятелски, макар че гласът му си оставаше леко напрегнат. Луис седна и загледа как Джонатан пали наргилето си. Винаги обичаше да наблюдава този ритуал. Наргилето имаше формата на испански галеон, а гарвановото гнездо на върха на главната мачта беше чашката. Туловището на кораба беше пълно с вода за охлаждане на пушека, а върху чашката беше стъпила керамична фигурка на боцман с лула в устата. В кърмата на кораба беше пъхнат дълъг маркуч, който завършваше с черен гумен мундщук. Духнеш ли в маркуча, горящият тютюн в гарвановото гнездо изпускаше висок стълб пушек и боцманът започваше да прави фюууу! с малката си лула. Понякога, когато Джонатан сбъркаше и напълнеше кораба с прекалено много вода, боцманът правеше бълбук! и се образуваха няколко мехурчета.
Джонатан разпали хубаво лулата, напълни си устата с пушек, изпусна го бавно и каза:
— Луис, мисля, че за теб ще е по-добре да се страхуваш, отколкото да мислиш чичо си за свадлив стар безумец.
— Не мисля, че си свадлив — отговори Луис.
Джонатан се засмя.
— Обаче ме мислиш за откачалка. Е, след тази вечер не те виня.
Луис се изчерви.
— Не, чичо Джонатан! Не исках да кажа това! Знаеш, че не те мисля…
Джонатан се усмихна.
— Да, разбира се, че знам. Но въпреки това според мен ще е най-добре да ти кажа едно-друго за тази работа с часовниците. Не мога да ти разкрия всичко, защото не го знам. Всъщност понякога ми се струва, че не знам много. Но ще ти кажа каквото ми е известно.
Той кръстоса крак връз крак, облегна се и дръпна от наргилето, а Луис се приведе напред в големия зелен фотьойл. Стискаше и отпускаше ръце, вторачен в Джонатан. След кратка и театрална пауза и едно особено дълго всмукване от наргилето галеон, чичо му поде:
— Не живея в тази къща цял живот, Луис. Всъщност се пренесох тук преди пет години. Преди живеех на Спрус Стрийт, близо до фонтана. Но когато предишният собственик почина и къщата беше обявена за продан евтино, което ми даваше възможност да се настаня в съседство на най-добрата си приятелка госпожа Зимърман…
— Кой беше предишният собственик? — прекъсна го с въпрос Луис.
— Ще стигна и до това. Казваше се Айзък Изард. Инициалите му на латиница са I.I., като римската цифра II. Ще ги видиш гравирани, написани или отпечатани върху всякакви неща навсякъде в къщата: ламперията, дюшемето, вътрешността на шкафове, таблото с бушоните, полиците над камините — навсякъде. Ще откриеш римското II вплетено във фигурите на тапетите в предния коридор на горния етаж. — Джонатан замълча и се замисли. — Някой ден трябва да сменя тези тапети… О, да се върнем на разказа. Стария Айзък Изард — странно име, нали? Според госпожа Зимърман идва от „иззард“, което на някои места в Англия е думата „зет“, което пък е английското название на буквата Z. Ще приема теорията на госпожа Зимърман, защото не ми хрумва по-добра. Освен това нейното име започва с тази буква, така че би трябвало да е наясно. Както ти споменах обаче и наистина ще ти разкрия нещо в даден момент, Луис… — Той избълбука отново с наргилето и се размърда в креслото си, за да се намести удобно. — Както ти казах, старият Айзък беше вещер.
— Какво е това?
Чичо Джонатан изглеждаше много сериозен.
— Вещица, но от мъжки пол.
Луис сви рамене. После изневиделица му хрумна нещо.
— И ти ли си? — попита той с тъничко уплашено гласче.
Джонатан го изгледа със странна усмивка.
— Ще се уплашиш ли, ако ти кажа, че съм?
— Не. Страшно много ми харесваш, така че ако искаш да си вещер, нямам нищо против. Сигурен съм, че не си лош вещер.
— Зависи какво наричаш „лош“ — изкиска се Джонатан. — Ако искаш да кажеш, че не мога да бъда зъл, прав си. Ако искаш да кажеш, че сигурно не се справям лошо с магьосничеството… ами зависи. Аз съм по-скоро фокусник, макар че владея и по-сериозни номера от тези със зайците и картите за игра.
— Например със стъклописи и стенни закачалки? — ухили се до ушите Луис.
— Да. Именно. И за да си напълно сигурен, нека те осведомя, че госпожа Зимърман също е магьосница, макар че за нея ще е по-точно да се каже вещица.
— Не може ли да намериш по-хубаво название? — плахо попита Луис.
— Е, тя предпочита „омайница“ или „чародейка“, но тези думи ме разсмиват до сълзи, затова за мен тя си е дъртата вещица Флорънс. Тя наистина е много по-сериозна магьосница от мен. Получила е степента „д-р маг. а.“, което ще рече Doctor Magicorum Artium, от университета в Гьотинген, Германия, през 1922 година. Аз съм само бакалавър от Мичиганския селскостопански колеж.