„Скъпа мис Грей, аз и съпругът ми желаем да изкажем своите благодарности към вас за грижите ви към скъпата ми братовчедка Ема. Нейната смърт бе жесток удар за нас, макар, разбира се, да се бояхме, че от известно време тя си е загубила разсъдъка. Научавам, че разпорежданията на последното п завещание са били от съвсем частен характер и, естествено, лесно оспорими пред която и да била съдебна инстанция. Не се и съмнявам, че при вашето вродено чувство за справедливост вие сама сте установили този факт. Ако тези въпроси могат да бъдат уредени частно, това е винаги най-добрият начин, казва моят съпруг. Ще ни бъде особено приятно да ви дадем висока препоръка за работа и се надяваме също, че ще приемете от нас един малък подарък. Оставам, скъпа мис Грей, искрено ваша Мери Ан Харфийлд.“
Кейтрин Грей прочете писмото, усмихна се и го прочете втори път. Когато го остави след втория прочит, лицето й имаше смутен вид. Тя взе другото писмо. След като го прочете внимателно, остави го и впери замислен поглед пред себе си. Този път не се усмихна. Действително би било трудно да разбере човек какви чувства се криеха зад тихия, съсредоточен поглед.
Кейтрин Грей бе тридесет и три годишна. Беше от добро потекло, но баща й бе загубил всичките си пари и Кейтрин трябваше да си изкарва прехраната от ранна възраст. Беше едва двадесет и три годишна, когато постъпи като компаньонка на старата мисис Харфийлд.
Всепризнато бе, че старата мисис Харфийлд бе „трудна“. Компаньонките й бяха назначавани една след друга. Идваха изпълнени с надежда и обикновено напускаха със сълзи на очите. Но от момента, когато Кейтрин Грей прекрачи Литл Кремптън преди десет години, там зацарува пълен мир. Никой не проумява как стават тези работи. Казват, че змиеукротителите се раждат, не се създават. Кейтрин Грей беше родена да се справя със стари госпожи, кучета и малки деца и вършеше това без някакво видимо усилие.
На двадесет и три години тя беше тихо девойче с прекрасни очи. На тридесет и три бе станала жена със същите чудно сиви очи, взиращи се жадно в света с някакво щастливо успокоение, което нищо не можеше да разтърси. Нещо повече: тя бе родена — и все още го имаше — с тънко чувство за хумор.
Докато закусваше загледана пред себе си, звънецът иззвъня, придружен от рязко тропане на вратата. В следващата минута дребничката прислужница отвори вратата и задъхана съобщи:
— Доктор Харисън.
Едрият възрастен лекар нахълта с енергията и стремителността, подсказани от чукането му на вратата.
— Добро утро, мис Грей.
— Добро утро, доктор Харисън.
— Отбивам се рано — започна лекарят, — да се осведомя дали не сте чули нещо от някоя братовчедка на Харфийлд. Мисис Семюел, например — една изключително отровна личност.
Без да продума, Кейтрин взе от масата писмото на мисис Харфийлд и му го подаде. Наблюдаваше го с голямо удоволствие как събира гъстите си вежди, как сумти и ръмжи с яростно неодобрение, четейки писмото. Накрая го захвърли на масата:
— Съвършено чудовищно — изсумтя той, — Не се тревожи от това, скъпа моя. Те говорят на шапката си. Разсъдъкът на мисис Харфийлд си беше в ред колкото твоя или моя. Никой не може да каже противното. Те не могат и пръста си да вдигнат и това им е добре известно. Всички тези приказки за съда са чист блъф. Затова е и този опит да те объркат. И виж какво, драга, не ги оставяй да те къпят в хладка вода. Не си внушавай, че е твой дълг да им връщаш парите или пък други глупави предразсъдъци.
— Боя се че никога не съм имала предразсъдъци — каза Кейтрин. — Всички тези хора са далечни роднини на съпруга на мисис Харфийлд и никога през живота й не са я посетили, нито са й писали два реда.
— Ти си чувствителна жена — каза лекарят. — Аз зная по-добре от всекиго колко тежък е бил животът ти през последните десет години. Съвсем справедливо е да се радваш именно ти на оставеното от бабичката.
Кейтрин се усмихна замислена.
— На оставеното — повтори тя. — Сигурно нямате представа на колко възлиза то, докторе?
— Хм… надявам се, достатъчно, за да носи около петстотин лири годишен доход.
Кейтрин кимна.
— Така мислех и аз — каза тя. Прочетете това.
Тя му подаде писмото, което бе извадила от дългия син плик. Лекарят го прочете и възкликна силно изумен:
— Невъзможно! Това е невъзможно!
— Тя беше една от собствениците на Маргоулдс. Преди около четиридесет години трябва да е имала доход от осем-десет хиляди годишно и никога, сигурна съм, не е разходвала повече от четиристотин. Винаги беше ужасно пестелива и това ме караше да мисля, че й се налага да внимава за всяко пени.