— И през цялото време доходът се е натрупвал. Скъпа, ти ставаш много богата жена.
Кейтрин Грей кимна.
— Да — каза тя, — такава съм.
Говореше с отвлечен, безразличен глас, сякаш гледаше положението отстрани.
— Тъй — смънка лекарят, канейки се да излиза, — моите поздравления. — Той посочи с палец писмото на мисис Семюел Харфийлд. — Не се тревожете от тази жена и нейните идиотски писма.
— Не е чак толкова отвратително — примирително отвърна мис Грей. — Аз го приемам за съвсем естествено при така създадените обстоятелства.
— Понякога наистина се опасявам за вас — каза лекарят.
— Защо?
— Защото приемате всичко най-естествено.
Кейтрин Грей се засмя.
На вечеря доктор Харисън предаде на жена си голямата новина. Тя се възбуди много.
— Представям си старата мисис Харфийлд… с всичките й пари. Драго ми е, че ги е оставила на Кейтрин Грей. Това момиче е светица.
Лекарят направи кисела физиономия.
— Винаги съм си представял светците като непонятни същества. Кейтрин Грей е много човечна за светица.
— Тя е светица с чувство за хумор — каза жена му и намигна. — И макар че не вярвам да си забелязал някога това, тя е извънредно мила на вид.
— Кейтрин Грей? — докторът беше чистосърдечно изумен. — Е, да, тя има много хубави очи, зная.
— Ох, вие, мъжете! — възкликна жена му. — Сякаш сте като къртици. Кейтрин Грей е родена красавица. Трябват й само дрехи.
— Дрехи ли? Че какво й е на дрехите? Винаги е спретната.
Мисис Харисън въздъхна отчаяно, а лекарят се надигна в очакване.
— Трябва да я посетиш, Поли — подхвърли той.
— Смятам — отвърна тя незабавно.
Мисис Харисън направи визитата си към три часа.
— Скъпа, толкова се радвам — започна тя и сграбчи ръката на Кейтрин. — Цялото село ще се зарадва, ще видиш.
— Колко мило от ваша страна да ме посетите — отвърна Кейтрин. — Надявах се да дойдете, понеже исках да поговорим за Джони.
— О, за Джони! Добре.
Джони бе най-малкият син на мисис Харисън. Само след минута тя разказваше една дълга история, в която вземаха участие главно носът и сливиците на Джони. Кейтрин слушаше съчувствено. Навиците не умират лесно. Слушането беше нейно главно задължение цели десет години. „Драга моя, чудя се дали съм ти разправяла за морския бал в Портсмут? Когато лорд Чарлз се възхити от роклята ми?“ И Кейтрин любезно и внимателно ще отвърне: „Мисля, че сте ми разказвала, мисис Харфийлд, но съм забравила. Бихте ли ми припомнили пак?“ И старата дама започва да разказва с безброй поправки, паузи и подробности, а Кейтрин слуша с половин внимание, давайки механично отговори, когато старицата замлъкне…
Сега, със същото чувство на раздвоение, към което бе привикнала, тя слушаше мисис Харисън.
След половин час изведнъж съпругата на лекаря се опомни и възкликна:
— Ах, но аз непрекъснато говоря за себе си, а дойдох тук да се осведомя за теб и за проектите ти.
— Не мисля, че имам някакви проекти.
— Драга моя, но ти не възнамеряваш да останеш тук, нали?
Кейтрин се усмихна при ужасения от изненада вид на посетителката.
— Не, мисля, че бих желала да пътувам. Знаете ли, нищо не съм видяла от света.
— И аз мисля така. Трябва да сте водила ужасен живот тук, затворена цели десет години.
— Не зная — отвърна Кейтрин. — Бях прекалено свободна.
Тя долови трепването на гостенката и мигом заруменя.
— Може да звучат глупаво думите ми. Разбира се, в пряк физически смисъл не бях напълно свободна.
— Не бих и допуснала — въздъхна мисис Харисън, припомняйки си, че Кейтрин рядко бе ползвала това безполезно нещо, което наричат „свободен ден“.
— Но в известен смисъл физическите ограничения разкриват умствените възможности. Човек вечно има възможност да мисли. Винаги съм обичала страстно духовната свобода.
Мисис Харисън поклати глава.
— Не мога да разбера това.
— О, бихте разбрала, ако сте на мое място. Но все едно чувствам, че се нуждая от промяна. Иска ми се… е, какво, просто да се случи нещо. О, не с мен, не искам да кажа това. Но да бъда в центъра на събития, възбуждащи събития, дори и ако съм само наблюдател. Нали знаете, в Сейнт Мери Мийд нищо не се случва.
— Това е вярно — потвърди мисис Харисън.
— Първо ще ида в Лондон — каза Кейтрин. — Трябва да се видя с адвокатите все пак. След това мисля да отпътувам в чужбина.
— Много мило.
— Но, разбира се, най-напред…
— Да?
— Ще трябва да си понакупя малко дрехи.
— Точно това разправях на Артър тази сутрин — възкликна съпругата на доктора. — Знаеш ли, Кейтрин, ако сториш това, ще изглеждаш страшно красива.