— И аз мислех така.
— Човек не винаги е разумен. На мястото на мисис Семюел Харфийлд аз бих бил по-склонен да отправя апел към вашето великодушие.
— Това е едно от нещата за които искам да поговоря с вас. Бих желала да отделя известна сума на тези хора.
— Не сте задължена.
— Зная това.
— И те не биха приели това в истинския му смисъл. Вероятно биха го взели като опит да им замажете очите, макар че няма да се откажат.
— Разбирам, но все едно.
— Бих ви посъветвал мис Грей, да избиете тази мисъл от главата си.
Кейтрин поклати глава.
— Зная, че сте напълно прав, но все пак искам да го сторя.
— Те ще се вкопчат в парите и ще ви скубят все повече.
— О! — усмихна се Кейтрин. — Щом искат, нека. Всеки човек си има своите слабости. Все пак, те бяха единствените близки на мисис Харфийлд и макар че я пренебрегнаха като бедна роднина и не й обръщаха внимание приживе, струва ми се нечестно е да бъдат оставени на сухо.
Тя се наложи въпреки протестите на адвоката и тръгна из лондонските улици очевидно доволна от това, че може свободно да харчи пари и да крои каквито си иска планове за бъдещето. Първата й работа беше да посети една прочута модна къща.
Прие я една слаба, възрастна французойка, приличаща на дремеща херцогиня. Кейтрин й заговори откровено:
— Бих желала по възможност да се оставя в ръцете ви. През целия си живот съм била много бедна и не зная нищо относно облеклото. Сега разполагам с известна сума и искам да бъда наистина добре облечена.
Французойката бе очарована. Тя имаше артистичен темперамент — нещо, което бе подчертано по-рано сутринта при посещението на една аржентинска кралица на месо, настояла да има модели, най-малко подходящи за тази червендалеста красавица. Тя огледа Кейтрин с умните си, проницателни очи.
— Да, да, ще ми направи удоволствие. Госпожицата е много добре сложена: най-много ще й подхождат семплите линии. Тя е типична англичанка. Някои хора биха се докачили от това, но не и госпожицата. „Хубавата англичанка“ е най-подходящия стил за бас.
Изразът на дремещата херцогиня изведнъж се изгуби. Тя започна да дава разпореждания на разни манекени:
— Клотилда, Виржиния, бързо мои малки, малкия taileurgris clair u robe desoiree soupriz d’automne! Марсел, детето ми, малкият мимозен костюм от креп де шин!
Беше прекрасна утрин. Марсел, Клотилда, Виржиния, бъбриви и шеговити, бавно сновяха край нея, коленичеха и се въртяха според изискванията на манекените. Херцогинята стоеше до Кейтрин и си вземаше бележки в едно малко тефтерче.
— Великолепен избор, мадмоазел. Мадам има чудесен вкус. Да, наистина. Мадмоазел не може да има нищо по-добро от този комплект, ако възнамерява, както предполагам, да посети Ривиерата през зимата.
— Нека видя още веднъж вечерния тоалет — настоя Кейтрин. — Тъмночервения.
Виржиния се появи с плавна грациозност.
— Това е най-хубаво от всичко! — възхищаваше се Кейтрин, докато разглеждаше изящните гънки в алено, сиво и синьо. — Как го нарекохте?
— „Soupriz d’automne“. Да, то е тъкмо тоалет за мадмоазел.
Това, което се криеше зад думите, Кейтрин си припомни с горчива болка, след като напусна магазина. „Soupriz d’automne“ това е тъкмо тоалет за мадмоазел. „Есен, наистина за нея беше дошла есента. Тя, която никога не бе познала пролетта и лятото и никога вече не ще ги познае. Нещо, което бе загубила и никога вече нямаше да й се върне. Тези години в Сейнт Мери Мийд и целият й отминал живот.“
— Аз съм идиот — си каза Кейтрин. — Идиот съм. Какво всъщност искам? Само преди месец бях по-доволна, отколкото съм сега.
Тя измъкна от чантата си писмото, което бе получила сутринта от лейди Темплин. Кейтрин нямаше никаква връзка с нея. То беше продиктувано от интерес, и то не какъв да е, за да покаже лейди Темплин внезапен изблик на привързаност към една отдавна забравена братовчедка, връзката не водеше до нея. От интерес, а не от удоволствие лейди Темплин толкова усърдно желаеше компанията на скъпата си братовчедка. Е, защо пък не? Интересът ще бъде взаимен.
— Ще ида — каза си Кейтрин.
Тя тъкмо вървеше по „Пикадили“ и се отби в „Кук“ да проучи въпроса. Трябваше да почака няколко минути. Мъжът, с когото говореше чиновникът, също отиваше в Ривиерата. Стори й се като че ли всички отиват. Е, за пръв път в живота си тя също щеше да върши, това, което „всички вършат“.
Мъжът пред нея рязко се обърна и тя зае мястото му. Направи справката си, ала същевременно умът й бе зает с нещо друго. Лицето на този човек по някакъв неопределен начин й се струваше близко. Къде ли преди го беше виждала? Изведнъж тя си припомни. Това бе станало пред стаята и в хотел „Савоя“ рано сутринта. Беше се сблъскала с него в коридора. Наистина, странно съвпадение да го срещне повторно в един и същи ден. Тя хвърли поглед през рамо, усетила някакво необяснимо смущение. Човекът стоеше на изхода и гледаше към нея. Побиха я хладни тръпки: тя изпита смътното чувство на трагедия, на надвиснала беда…