После Кейтрин прогони това впечатление със свойствената си доброта и съсредоточи цялото си внимание към това, което й казваше чиновникът…
ГЛАВА ДЕВЕТА
ОТКАЗ НА ЕДНО ПРЕДЛОЖЕНИЕ
Рядко Дерик Кетринг губеше контрол над нервите си. Лекият му добродушен нрав бе главна негова черта и тази черта го бе спасявала при не един тежък момент. Дори и сега, след като напусна жилището на Мирел, той бе възвърнал самообладанието си. Това му бе необходимо. Сегашният момент бе по-критичен отвсякога, бяха се появили и непредвидени фактори, с които понастоящем той не знаеше как да се справи.
Крачеше дълбоко замислен. Веждите му бяха присвити и нямаше и следа от леките, шеговити обноски, които му подхождаха така добре. Различни възможности изплуваха в ума му. Така както изглеждаше, Дерик Кетринг имаше вид на повече от глупак. Той виждаше няколко възможни пътя и всъщност само един. Ако беше се измъкнал от него, това бе само за момента. Загубените шансове са безвъзмездни. Той се бе отнасял коректно с тъста си. Войната между Дерик Кетринг и Ръфъс Ван Олдин можеше да има само един край. Дерик горчиво прокле в себе си парите и тяхната мощ. Той отмина „Сейнт Джеймс Стрийт“, пресече „Пикадили“ и се упъти по нея към „Пикадили Съркъс“. Когато мина покрай кантората на „Томас Кук & Сие“, той намали ход и продължи, все още замислен по въпроса. Най-после кимна глава, рязко се обърна — толкова рязко, че се блъсна в двама пешеходци, които вървяха по петите му — и тръгна по обратния път. Сега той не отмина Кук, а влезе. Вътре беше сравнително тихо и той бе веднага обслужен.
— Искам да замина следващата седмица за Ница. Какви са възможностите за това?
— На коя дата, сър?
— На четиринадесети. Кой е най-удобния влак?
— О, естествено най-удобен е така нареченият „Синия експрес“. С него избягвате отегчителния митнически контрол в Кале.
Дерик кимна. Това му беше много добре известно.
— Четиринадесети, — измънка чиновникът, — това е доста наскоро. „Синият експрес“ е почти винаги зает.
— Вижте дано се намери някое свободно легло — каза Дерик. — Ако пък няма… — той остави изречението незавършено, с очаквателна усмивка на лицето.
Чиновникът изчезна за няколко минути и пак се появи.
— Урежда се, сър. Три легла са останали. Ще ви запазя едното. На чие име?
— Повет — отвърна Дерик и даде адреса на апартамента си на „Джърмин Стрийт“.
Чиновникът кимна, записа си го, учтиво се сбогува с Дерик и отправи вниманието си към следващия клиент.
— Искам да пътувам за Ница на четиринадесети. Нали има един влак, наречен „Синия експрес“?
Дерик рязко се обърна.
Съвпадение, чудно съвпадение. Той си припомни странните думи към Мирел: „Образ на една жена със сиви очи. Не вярвам да я срещна вече“. А беше я срещнал, и нещо повече, тя се готвеше да отпътува за Ривиерата в един и същ ден с него.
Само за миг тръпки го побиха, той беше суеверен в известен смисъл. Бе заявил полунасмешливо, че тази жена може да му донесе нещастие. Предположение… предположение, което можеше да се окаже вярно. От вратата се обърна да я огледа, докато тя говореше с чиновника. Защото веднъж паметта му не го бе излъгала. Една лейди — лейди в истинския смисъл на думата. Не много млада, не особено красива. Но с интересни сиви очи, които може би виждаха доста неща. Когато излезе навън, той знаеше, че в известен смисъл се бои от тази жена. Чувството за фаталност бе силно разбито у него.
Той се прибра в апартамента си на „Джърмин Стрийт“ и извика прислужника си.
— Вземи този чек, Повет, осребри го веднага и иди в „Кук“ на „Пикадили“. Там са запазили билети на твое име, плати и ги донеси.
— Много добре, сър.
Повет се оттегли.
Дерик се разположи край една масичка и разрови купчина писма. Те бяха от един и същ род. Полици, малки и големи, всички неотложни за плащане. Напомнителният им тон бе все пак учтив. Дерик знаеше колко бързо този учтив тон би се изменил, ако… ако известни новини станеха обществено достояние.
Той се отпусна лениво в едно огромно кожено кресло.
Беше се натикал в проклетата дупка и пътищата за измъкване от нея не бяха много обещаващи.
Появи се Повет, дискретно покашляйки:
— Един господин желае да се види с вас. Сър… майор Кентън.
— Кентън, така ли?