Дерик се изправи, намръщи се и изведнъж стана осторожен. Продума с тих глас, сякаш на себе си:
— Кентън… чудех се какъв ли вятър го носи?
— Да го… хм… поканя ли, сър?
Господарят му кимна. Когато Кентън влезе в стаята, той завари един приятен и любезен домакин.
— Много мило от ваша страна да ме навестите — каза Дерик.
Кентън беше раздразнителен.
Проницателните очи на другия веднага забелязаха това. Задачата, с която секретарят бе дошъл тук, явно не му се нравеше. Той отговаряше почти механично на непринудените въпроси на Дерик. Отказа да пийне и държанието му ставаше все по-сковано. Най-после Дерик си даде вид, че е забелязал това.
— Е — подкачи шеговито той. — Какво би желал от мене дълбокоуважаваният ми тъст? Вие дойдохте по негова работа, нали?
Кентън не се усмихна в отговор.
— Да, вярно — отвърна внимателно той. — Бих… Желал мистър Ван Олдин да бе избрал някой друг.
Дерик повдигна вежди в шеговита гримаса.
— Толкова ли е лошо? Аз съм доста дебелокож, уверявам ви, мистър Кентън.
— Не — каза Кентън. — Но това…
И замлъкна.
Дерик остро го изгледа.
— Хайде, карайте! — любезно подкани той. — Допускам, че усилията на скъпия ми тъст не винаги са особено приятни за околните.
Кентън си изчисти гърлото. Говореше с делови тон, явно полагайки усилия да прикрие смущението си.
— Натоварен съм от мистър Ван Олдин да ви направя едно конкретно предложение.
— Предложение? — За миг Дерик се показа изненадан. Откровените думи на Кентън явно не бяха такива, каквито бе очаквал. Той предложи цигара на Кентън, запали една за себе си и се облегна в креслото, мърморейки с лек саркастичен глас:
— Предложение? Това звучи доста интересно.
— Да продължавам ли?
— Моля. Трябва да простите изненадата ми, ала ми се струва, че моят любезен тъст едва ли се е примирил след разговора ни тази сутрин. Пък и примирението не е нещо, което е присъщо на силните мъже, финансовите Наполеони и тъй нататък. То показва… мисля, че то показва, че е намерил позициите си по-слаби отколкото е мислил.
Кентън учтиво изслуша лекото шеговито изказване, ала не прояви ни най-малки признаци в изражението си. Той изчака Дерик да свърши и тихо му отвърна.
— Ще изложа предложението с възможно най-малък брой думи.
— Да чуем.
Кентън не го погледна. Гласът му бе твърд и деловит.
— Работата е просто такава. Мисис Кетринг, както знаете, възнамерява да подаде молба за развод. Ако делото протече без защита, вие ще получите сто хиляди в деня, в който се публикува решението.
Палейки цигарата си, Дерик внезапно замръзна.
— Сто хиляди? — възкликна той. — Долари?
— Лири.
Поне две минути царува мъртва тишина. Замислен, Кетринг бе сключил вежди. Сто хиляди лири! Това значеше Мирел и приятен, безгрижен живот. Това значеше, че Ван Олдин знае нещо. Той стана и се изправи до камината.
— А в случай, че откажа това мило предложение? — каза той, с хладен иронично учтив тон.
Кентън направи отчаян жест:
— Мога да ви уверя, мистър Кетринг, че аз бях принуден да дойда тук въпреки желанието си.
— Няма нищо — успокои го Кетринг. — Не се безпокоите, вината не е ваша. Но аз ви зададох един въпрос, ще ми отговорите ли?
Кентън също се изправи. Говореше по-неохотно от преди.
— В случай на отказ от ваша страна, мистър Ван Олдин ми поръча да ви кажа открито, че смята да ви унищожи. Само това.
Кетринг повдигна вежди, но запази непринуденото си държание.
— Добре, добре — засмя се той. — Предполагам, че може да направи това. Аз положително не мога да се справям с американеца с многото милиони. Сто хиляди! Ако възнамерявате да притиснете някого, сигурно сте се позамислили малко. Да предположим, че се съглася на двеста хиляди. Тогава?
— Ще докладвам предложението ви на мистър Ван Олдин — отвърна безстрастно Кентън. — Това ли е вашият отговор?
— Не — каза Дерик. — Колкото и смешно да звучи. Можете да се върнете при моя тъст и да му кажете да върви по дяволите със своите дарения. Ясно?
— Напълно — отвърна Кентън. Той стана, поколеба се и се изчерви. — Аз… позволявате ли ми да кажа, мистър Кетринг, че съм доволен от вашия отговор?
Дерик не му отговори. Когато майорът напусна стаята, той остана за миг-два замислен. На устните му заигра любопитна усмивка.
— Това е то — бавно промълви Кентън.
ГЛАВА ДЕСЕТА
В „СИНИЯ ЕКСПРЕС“
— Татко!
Мисис Кетринг се втурна напред. Тази сутрин нервите й не бяха напълно под контрол. Облечена елегантно в дълго кожено палто и малка шапчица от китайска белка, тя се разхождаше по широкия перон на гара „Виктория“ дълбоко замислена. Внезапната поява на баща й и сърдечният му поздрав я изненадаха приятно.