— О, Рут, как скачаш!
— Не очаквах да те видя, татко. Ти се сбогува с мен снощи и каза, че тази сутрин имаш конференция.
— Така е — отвърна Ван Олдин. — Но ти за мен си много повече от всякакви проклети конференции. Дойдох да те видя за последен път, тъй като известно време няма да сме заедно.
— Много мило от твоя страна, татко. Искаше ми се да дойдеш и ти.
— Какво би казала, ако тръгна с теб.
Тази забележка бе просто шега. Той с изненада видя как бузите на Рут бързо изгубиха своя цвят. За миг дори помисли, че вижда в очите й пламъчета на колебания. Тя се засмя несигурно и нервно.
— За миг си помислих, че наистина ще го сториш.
— Щеше ли да ти бъде приятно?
— Разбира се. — Тя говореше с прекомерна възбуда.
— Е — каза Ван Олдин. — Това е добре.
— Все пак не е за дълго татко — продължи Рут. — Ти идваш другия месец, нали?
— Ех — безстрастно отвърна Ван Олдин. — Понякога се каня да отида при някого от онези приятели на „Харли Стрийт“ и да им препоръчам веднага да ми предпишат слънце и смяна на въздуха.
— Не бъди толкова нехаен — настоя Рут. — Идущият месец е винаги по-приятен от този. Ще можеш да се отскубнеш и от всичко, което сега те задържа.
— Е, надявам се, че е така — въздъхна Ван Олдин. — Мисля, че е време да се качваш във влака. Къде ти е мястото?
Рут Кетринг погледна към влака. На вратата на един пулманов вагон стоеше висока, слаба девойка, облечена в черно — прислужницата на Рут. Тя се оттегли встрани, когато господарката й се качи.
— Сложих куфара с дрехите на мястото ви, мадам, в случай че ви потрябва. Да взема ли другите, или имате нужда от нещо?
— Не, не, не ми трябваш. Най-добре отивай и си заеми мястото, Мейзън.
— Да, мадам.
Прислужницата се оттегли.
Ван Олдин влезе в пулмановия вагон с Рут. Тя намери мястото си, а Ван Олдин отрупа табличката пред нея с различни вестници и списания. Насрещното място бе вече заето и американецът хвърли бегъл поглед към собственичката му. Остана с повърхностното впечатление за чифт привлекателни сиви очи и спретнат пътен костюм. После се унесе в малко откъслечен разговор с Рут, свойствен на изпращачите по влака.
Изведнъж, при звука на сирената, той погледна часовника си.
— Най-добре е да се измитам оттук. Сбогом скъпа. Не се безпокой, аз ще оправя работата.
— О, татко!
Той рязко се обърна. Имаше нещо в гласа на Рут, нещо толкова непривично за обикновеното й държание, че той бе изумен. Това бе почти отчаян зов. Тя направи едно импулсивно движение към него, но в следващия миг пак се овладя.
— До другия месец! — кимна и ободрително Ван Олдин.
След две минути влакът потегли.
Рут седеше замислена, хапейки долната си устна в усилие да задържи необичайните за нея сълзи. Изведнъж се почувства страшно самотна. Изпита диво желание да скочи от влака и да се върне, преди да е станало много късно. Тя, толкова спокойна, така самоуверена, за пръв път в живота си се чувстваше като отвеян от вятъра лист. Ако знаеше баща й… какво ли би казал?
Лудост! Да, точно това, лудост! За пръв път през живота си тя се бе издигнала над контрола на чувствата си, доведена до състояние да върши неща, които дори тя самата считаше за глупави и безсмислени. Беше в достатъчна степен Ван Олдинова дъщеря, за да прецени своята безразсъдност и напълно уравновесена, за да осъжда собствените си дела. Но тя беше негова дъщеря и в друг смисъл: притежаваше същата желязна решителност да преследва желаната цел и след като е взела веднъж решение, да не се разколебава. Още от люлка тя си беше самоволна; самите житейски обстоятелства бяха развили тази нейна черта от характера. Сега тя я подтискаше болезнено. Добре, зарът бе хвърлен. Сега трябва да свърши всичко.
Тя вдигна очи и срещна погледа на жената срещу нея. Изпита внезапното чувство, че по някакъв начин тази жена е прочела мислите й. В нейните сиви очи видя разбиране и… да, съчувствие.
Това бе само преходно впечатление. Лицата и на двете жени замръзнаха в сдържана учтивост. Мисис Кетринг взе едно списание, а Кейтрин Грей се загледа през прозореца, наблюдавайки безкрайната гледка на запустели улички и къщи от предградията.
За Рут ставаше все по-трудно да съсредоточи силите си върху страницата пред нея. Въпреки волята, хиляди мисли изпълваха главата й. Каква глупачка бе била тя! Каква глупачка! Като всички студени, самодоволни хора, загубеше ли самоконтрол, тя го губеше напълно. Много късно беше… Наистина ли бе късно? О, да говори с някого, да се посъветва с някого! Преди никога не бе изпитвала такова Желание; тя би се надсмяла на мисълта да се посъветва с някой друг, освен със себе си, но сега… какво ставаше с нея? Тревога. Да, това най-добре би изразило всичко — тревога. Рут Кетринг бе напълно и изцяло обзета от паника.