Тя хвърли скрит поглед към жената насреща. Ако беше познавала някоя като нея, някое мило, хладнокръвно, спокойно, симпатично създание. Беше такъв тип личност, с която човек може да разговаря. Но как можеше, разбира се, да се довери на един чужденец. Рут се усмихна на себе си при тази мисъл и пак взе списанието. Наистина ще трябва да се въздържа. В крайна сметка, тя е премислила всичко. Решила е нещата по собствена воля. Какво ли щастие е изпитала досега в живота си? Тя си каза безутешно: „Защо пък да не бъда щастлива? Човек никога не знае.“
Неусетно пристигнаха в Дувър. Рут бе добър моряк. Тя мразеше студа и с удоволствие се затвори в своята карта, която бе поръчала по телефона. Макар че не искаше да признава факта, Рут беше в известен смисъл суеверна. Тя бе от този род хора, на които съвпаденията въздействат. След като слезе в Кале и се настани с прислужницата в двойното си купе на „Синия експрес“, тя се упъти към вагон-ресторанта. Там с изненада установи, че насрещното място на масата бе заето от същата жена, с която бе пътувала от Лондон. Едва доловима усмивка се появи неусетно на устните и на двете.
— Това е наистина съвпадение — каза мисис Кетринг.
— Зная — отвърна Кейтрин, — странно е как се случват нещата.
При тях с удивителна бързина, винаги присъща на международната компания „Вагон Ли“, дотърча един летящ келнер и сервира две купички супа. Когато омлетът замести супата, двете си говореха вече като стари приятелки.
— Ще бъде чудесно да се припичаме на слънцето! — въздъхна Рут.
— Сигурна съм, че е приятно.
— Познавате ли Ривиерата?
— Не, посещавам я за първи път.
— Представям си тогава.
— Вие ходите всяка година, предполагам?
— Непременно. Януари и февруари в Лондон са отвратителни.
— Аз винаги съм живяла на село. И там не са особено приятни тези месеци. Главно кал.
— Кое ви накара изведнъж да пътувате?
— Парите — каза Кейтрин. — Десет години бях платена компаньонка с толкова собствени пари, колкото да си купя солидни селски обувки. Сега наследих нещо, което ми изглежда огромно състояние, въпреки че, смея да кажа, за вас сигурно не е кой знае какво.
— Чудя се защо казвате това — че за мен не е кой знае какво?
Кейтрин се засмя:
— Наистина, не зная. Предполагам, човек добива впечатление, без да мисли за това. Аз си помислих, че сте една от най-богатите дами на света. Просто така си въобразих. Може би греша?
— Не — каза Рут, — не грешите. — Внезапно тя стана сериозна. — Бихте ли ми казали какво друго впечатление си изградихте за мен?
— Аз…
Рут сподели смущението й.
— О, моля ви, зарежете условностите, аз искам да узная. Когато напуснахме гара Виктория, погледнах към вас и изпитах чувството, че вие… е, да, че вие четете мислите ми.
— Уверявам ви, че не съм четец на мисли — усмихна се Кейтрин.
— Да. Но моля ви, кажете какво си помислихте. — Рут бе толкова настойчива, че постигна целта си.
— Ще ви кажа щом желаете, но не ме вземайте за невъзпитана. Помислих си, че поради някаква причина, вие сте силно обезпокоена и ви съжалих.
— Права сте. Напълно сте права. Ужасно съм объркана. Бих… бих желала да ви доверя нещо, ако може.
„Боже мой, помисли си Кейтрин, колко напълно еднакъв изглежда светът навред! В Сейнт Мери Мийд хората винаги ми се доверяваха и ето, тук става същото, а пък мен наистина не са ми нужни техните затруднения!“
Тя отговори любезно:
— Разкажете ми.
Тъкмо приключваха обяда си. Рут изсърба кафето си, стана от мястото и безразлична към факта, че Кейтрин още не бе отпила и глътка от своето, каза:
— Елате с мен в купето ми.
Това бяха две единични купета, с врата помежду им. Във второто от тях една слаба девойка, която Кейтрин бе забелязала на гара „Виктория“, седеше на канапето, сключила ръце около червена кожена касетка с инициали Р.В.К. Мисис Кетринг затвори вратата и се настани на канапето. Кейтрин седна до нея.
— Аз съм в затруднение и не зная какво да правя. Обичам един човек… наистина много. Двамата се обичахме от младини и бяхме разделени грубо и несправедливо. Сега отново се събрахме.
— Да?
— Аз, аз искам да се видя с него. О! Вие сигурно смятате това за лошо, но обстоятелствата не са ви известни. Съпругът ми е невъзможен. Отнася се неблагодарно с мен.
— Да — повтори Кейтрин.
— Тежи ми именно това, че излъгах баща си — този, който ме изпрати днес на гарата. Той иска да се разведа с моя съпруг и, разбира се, няма представа, че аз ще се срещна с другия човек. Би сметнал това за изключителна глупост.