— А не мислите ли и вие така?
— Аз, смятам, че е така, наистина.
Рут Кетринг се загледа в ръцете си. Те неудържимо трепереха.
— Не, сега не мога да се върна.
— Защо не?
— Аз… Всичко е уредено и това би разбило сърцето му.
— Не вярвайте — каза Кейтрин натъртено. — Сърцата са твърдо нещо.
— Той ще помисли, че нямам смелост, че ми липсва сила да се реша.
— Струва ми се ужасно глупава работа това, което мислите да сторите — каза Кейтрин. — Мисля, че и вие самата го разбирате.
Рут Кетринг скри лице в шепите си.
— Не зная, не зная. Откакто напуснахме гара „Виктория“ изпитвам ужасното чувство за нещо… нещо, което ще ми се случи много скоро… което не мога да избегна.
Тя сграбчи конвулсивно ръката на Кейтрин.
— Сигурно мислите, че съм луда, за да ви говоря така, но казвам ви, зная че ще се случи нещо.
— Не мислете така — успокои я Кейтрин. — Постарайте се да се съвземете. Можете да телефонирате на баща си от Париж ако искате и той веднага ще дойде при вас. Лицето на Рут засия.
— Да, ще направя така. Скъпият ми стар татко! Странно наистина, но до днес не знаех колко много го обичам.
— Тя седна и изтри сълзите си с кърпичка. — Бях много глупава. Много ви благодаря за това, че ме оставихте да ви говоря. Не зная как изпаднах в такова странно истерично състояние.
Тя се изправи.
— Вече съм добре. Струва ми се, че наистина ми беше необходимо да поговоря с някого. Сега не мога да си обясня, защо трябваше да изглупявам толкова.
Кейтрин също се изправи.
— Драго ми е, че се чувствате по-добре — каза тя с опит да придаде на гласа си възможно най-обикновен тон. Боеше се само от това, че след решителността идва смущението, затова тактично добави:
— Трябва да се прибера в купето си.
Тя излезе в коридора едновременно с появилата се от съседната врата прислужница. После едната погледна през рамото на Кейтрин и по лицето й се изписа неописуема изненада. Кейтрин също се обърна, но в това време тази, или този, който бе възбудил интереса на момичето, се бе прибрал в купето си и коридорът беше празен. Тя тръгна по него към своето купе, което бе в съседния вагон. Когато мина покрай последното купе, вратата му се отвори, едно женско лице се появи за миг и бързо затвори вратата. Беше лице, което не се забравя лесно, както щеше да разбере Кейтрин, когато го видя отново. Красиво лице, овално и тъмно, със силен безупречен грим. Кейтрин изпита чувството, че го е виждала някъде преди.
Тя се прибра в купето си без друго приключение и остана известно време замислена за доволството, което я беше обзело. Чудеше се коя ли е тази жена с коженото палто, чудеше са какъв ли изход ще има нейната история.
— Ако съм предпазила някого от щуротии, мисля че съм свършила добра работа — си каза тя. — Но кой знае? Този тип жени са твърдоглави и егоистични през целия си живот. Може би за нея ще бъде добре за разнообразие да постъпи другояче. О, не ми се вярва да я срещна пак. Тя положително не ще пожелае да ме види отново. Това е най-лошото когато оставяш хората да ти се доверяват.
Кейтрин се надяваше, че за вечеря няма да имат същите места. Разсъди, не без хумор, че това ще бъде неловко и за двете. Като облегна главата си на една възглавница, тя се почувства уморена и страшно подтисната. Бяха пристигнали в Париж и бавният ход из предградията, с безкрайните си спирания и престои, бе много отегчителен. Когато достигнаха Лионската гара, тя с удоволствие излезе да се разходи по перона. Острият хладен въздух я освежи. Тя забеляза с усмивка, че приятелката й с коженото палто бе разрешила очакваната неловкост с проблема за вечерята по свой начин. Един поднос с вечеря бе подаден през прозореца и се пое от прислужницата. Когато влакът отново потегли и едно шумно звънене оповести вечерята, Кейтрин се запъти спокойна към вагон-ресторанта. Този път събеседник й беше един съвсем различен човек — дребен, типичен чужденец на вид, с рошави мустаци и оголена глава, килната встрани. Кейтрин си беше взела една книга за четене докато сервират и забеляза, че очите на дребния човечец са спрени върху нея, искрящи от удоволствие.
— Виждам, мадам, че държите криминален роман. Обичате ли ги?
— Те ме развличат — призна Кейтрин. Дребният човечец кимна с израз на пълно разбиране.
— Казвали са ми, че се харчат много. Защо ли е така, мадмоазел? Питам ви като изследовател на човешката природа, защо става така?
Кейтрин се чувстваше все по-заинтригувана.
— Може би дават на човек представа за възбуждащи изживявания — намекна тя.