Той кимна.
— Да, има нещо такова.
— Естествено, човек знае, че в действителност такива неща не се случват — продължи Кейтрин, но той рязко я прекъсна:
— Понякога госпожице, понякога. На мене са се случвали. Тя отправи към него прям, изпълнен с любопитство поглед.
— Кой знае, някой ден може и около вас да се заплете нещо. — продължи той. — Всичко става.
— Едва ли — засмя се Кейтрин. — На мен никога не се случва нещо такова.
Той се приведе напред.
— А не ви ли се иска да се случи?
Въпросът му я смути и тя притаи дъх.
— Може би си внушавам — продължи дребният човечец, докато старателно търкаше вилицата си. — Но мисля, че у вас има някакво влечение към интересните събития. Е, добре госпожице, през целия си живот аз съм установил едно нещо: каквото човек търси, намира. Кой знае? — Лицето му се присви в насмешлива гримаса. — Може би ще намерите повече отколкото търсите.
— Пророкуване ли е това? — запита Кейтрин усмихната.
Дребният човек поклати глава.
— Аз никога не пророкувам — заяви тържествено той. — Вярно е, че имам навика да бъда винаги прям, обаче не правя капитал от това. Лека нощ, госпожице, Желая ви приятен сън.
Кейтрин тръгна към купето си, доволна и развлечена от дребния си съсед. Премина покрай отворената врата от купето на своята приятелка и видя кондуктора да оправя леглата. Жената в коженото палто стоеше на прозореца, загледана навън. Второто купе, както забеляза Кейтрин през свързващата ги врата, бе празно, с разхвърляни по седалките куфари и чанти. Прислужницата я нямаше.
Кейтрин намери леглото си приготвено и понеже бе уморена, веднага се приготви за лягане. Около десет и половина загаси лампата.
Събуди се внезапно; колко време бе изминало, не знаеше. Погледна часовника си и видя, че е спрял. Чувство на безкрайно смущение я облада и с всеки изминал момент то нарастваше. Най-после тя стана, наметна си пеньоара на раменете и излезе в коридора. Целият влак сякаш дремеше. Кейтрин смъкна стъклото на прозореца и поседя там известно време. Подложи главата си на хладния нощен въздух в напразни опити да притъпи страха и смущението си. Внезапно реши да отиде до другия край и да попита кондуктора за часа, за да си свери часовника. Намери обаче мястото му празно. Поколеба се за миг и после се вмъкна в съседния вагон. Впери очи в дългата, неясна пътека на коридора и видя за своя изненада, че един мъж стоеше с ръка върху вратата на купето, заемано от жената с коженото палто. Тя помисли, че купето е същото, но е възможно да бъркаше. Мъжът остана там миг-два гърбом към нея, несигурен и разколебан в намеренията си. После бавно се изви със странното чувство на фаталност, Кейтрин позна в него същия човек, когото бе срещнала на два пъти преди — веднъж в коридора на хотел „Савоя“ и веднъж в кантората на Кук. Той отвори вратата на купето и влезе вътре, затръшвайки я след себе си.
Една мисъл връхлетя ума на Кейтрин. Дали не беше това мъжът, за когото бе говорила дамата — мъжът, с когото тя възнамеряваше да се срещне?
Тогава Кейтрин си каза, че фантазира. По всяка вероятност е сгрешила купето. Върна се обратно в нейния вагон. Пет минути по-късно влакът намали ход. Чу се дългия жаловит писък на сирената и след няколко минути влакът спря в Лион.
ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА
УБИЙСТВО
На сутринта Кейтрин се събуди от яркото слънце. Рано отиде на закуска, ала не срещна никого от новите си познайници. Когато се върна в купето си, то тъкмо бе приведено в ред от кондуктора, мургав човек с увиснали мустаци и тъжно изражение.
— Мадам е щастлива — каза той. — Слънцето грее. Винаги е голямо разочарование за пътниците, когато пристигнат в мрачна утрин.
— Аз наистина бих се разочаровала — призна Кейтрин.
Човекът се запъти навън.
— Имаме закъснение, мадам, — каза той. Ще ви предупредя когато наближим Ница.
Кейтрин кимна. Тя се беше облегнала на прозореца, запленена от слънчевата панорама. Палмовите дръвчета, плътната синева на морето, ярките жълти мимози се открояваха с целия чар на новото за тази жена, която цели четиридесет години бе познавала само суровите английски зими.
Когато пристигнаха в Кан Кейтрин слезе и се разходи по перона. Сети се за жената с коженото палто и погледна към прозореца на нейното купе. Пердетата бяха все още спуснати, единствени от целия влак. Кейтрин се зачуди и когато се качи пак във влака, мина през коридора и забеляза, че двете купета бяха все още затворени и заключени. Жената с коженото палто явно не беше от ранобудните.
Кондукторът й съобщи, че след няколко минути влакът ще пристигне в Ница. Кейтрин му подаде една монета, старецът й благодари, но не отмина. Имаше нещо странно в държанието му. Кейтрин най-напред си помисли, че бакшишът може би е недостатъчен, но постепенно се убеди, че работата е далеч по-сериозна. Лицето на стареца бе болезнено помрачено, той целия трепереше и изглеждаше изплашен както никога. Гледаше я някак странно и изведнъж запита рязко: