На вратата на купето се почука. Господин Кокс се намръщи и я открехна.
— Какво има? — запита нервно той. — Не желая да ме безпокоят.
Яйцевидното теме на събеседника на Кейтрин от предишната вечер се появи на прага. На лицето му бе грейнала усмивка.
— Казвам се — започна той — Еркюл Поаро.
— Н-н-н-е — запелтечи комисарят. — Не Еркюл Поаро?
— Същият — отвърна господин Поаро. — Ние сме се виждали веднъж с вас, господин Кокс, в Сюрет в Париж, макар че без съмнение вие сте ме забравили.
— Съвсем не, господине, съвсем не — сърдечно възропта комисарят. — Но влезте, моля ви се. Вие знаете за тази…
— Да, зная — каза Еркюл Поаро. — Дойдох да видя дали не бих могъл да бъда полезен.
— Бихме се поласкали — незабавно отвърна комисарят.
— Позволете ми, господин Поаро, да ви представя… — той се справи с паспорта, който още държеше в ръката си — На мадам… хм… мис Грей.
Поаро се усмихна на Кейтрин.
— Странно е, нали — измънка той — че думите ми се сбъдват толкова скоро?
— Госпожицата, уви, може да ни бъде полезна много малко, — каза комисарят.
— Аз тъкмо обяснявах — обади се Кейтрин, — че бедната дама ми беше съвсем непозната.
Поаро кимна.
— Но тя разговаря с вас, нали? — любезно запита той.
— Вие имате известни впечатления, нали?
— Да — съгласи се Кейтрин. — Мисля, че да.
— И това впечатление е?
— Да, госпожице — пристъпи напред комисарят. — Дайте ни възможност да узнаем вашите впечатления.
Кейтрин се опита да си припомни всичко. В известен смисъл тя се чувстваше сякаш издава признание, но ужасната дума „убийство“ така звучеше в ушите й, че не посмя да скрие нищо. Може би много зависеше от това. Така, доколкото можеше подробно, тя повтори дума по дума разговора, който бе водила с мъртвата жена.
— Това е интересно — заяви комисарят, поглеждайки навън. — Е, господин Поаро, интересно е, нали? Ако е извършено престъпление… — той остави мисълта си недовършена.
— Предполагам, че не се касае за самоубийство? — колебливо запита Кейтрин.
— Не — отвърна комисарят. Не може да бъде самоубийство. Тя е удушена с парче черна панделка.
— О! — потръпна Кейтрин. Господин Кокс разпери оправдателно ръце. — Това не е красиво. Струва ми се, че нашите разбойници по влаковете са брутални и отвратителни.
— Но това е ужасно!
— Да, да — успокояваше и се оправдаваше той. — Но вие сте много смела, госпожице. Веднага щом ви погледнах, си казах: „Госпожицата е много смела“. Ето защо искам, да ви помоля да направите още нещо, нещо неприятно, но уверявам ви, крайно необходимо.
Кейтрин го погледна с любопитство. Той пак простря извинително ръце.
— Ще ви моля, госпожице да бъдете така добра и ме придружите до съседното купе.
— Нужно ли е? — запита Кейтрин с отпаднал глас.
— Някой трябва да я идентифицира — каза Кокс. — И тъй като прислужницата е изчезнала — той се изкашля многозначително — вие се явявате лицето, което я е виждало най-много откакто се е качила във влака.
— Добре, — каза тихо Кейтрин. — Щом това е необходимо…
Тя стана. Поаро й кимна ободрително.
— Госпожицата е чувствителна, — каза той. — Мога ли да дойда с вас, господин Кокс?
— Чудесно, драги мой господин Поаро.
Те излязоха в коридора и господин Кокс отключи вратата на купето на покойната. Пердетата на прозореца бяха полувдигнати, колкото да пропуснат светлината. Мъртвата лежеше в леглото на лявата си страна в такава естествена поза, че човек би я помислил за заспала. Нощницата й бе метната върху нея, а главата бе извита към стената така, че се виждаха само червените й къдрици. Господин Кокс постави внимателно ръка върху рамото и обърна тялото по гръб така, че да се види лицето. Кейтрин изтръпна и заби нокти в дланите си. Силен удар бе направил лицето почти неузнаваемо. Поаро възкликна силно. — Кога е направено това? — запита той. — Преди или след смъртта?
— Лекарят ще каже после, — отвърна господин Кокс.
— Странно, — продължи Поаро, сбирайки вежди. Той се обърна към Кейтрин:
— Смелост, госпожице! Огледайте добре. Сигурна ли сте, че това е жената, с която говорихте вчера във влака?
Кейтрин имаше здрави нерви. Тя си наложи да разгледа дълго и основно обезобразения труп. После се наведе и улови ръката на мъртвата.
— Напълно съм сигурна, — отвърна най-после тя. — Лицето е съвсем обезобразено, за да мога да го разпозная, но чертите, осанката и косата са същите. Освен това, бях забелязала ей това — тя посочи една дребна бенка на китката на мъртвата — докато говорехме.