— Отлично. — одобри Поаро. — Вие сте съвършен свидетел, госпожице. В такъв случай вече не става въпрос за идентифициране, но все пак, странна работа. — Той се намръщи загледан в жертвата.
Господин Кокс сви рамене.
— Убиецът несъмнено е бил обладан от гняв. — предположи той.
— Ако тя е била повалена, тогава би било понятно — каза замислен Поаро. — Но човекът, който я е удушил, е хвърлил примката отзад изненадващо. Малко задавяне, малко конвулсии, това е всичко, което може да се чуе. А след това — обезобразяващ удар по лицето. Защо? Надявал ли се е убиецът, че ако лицето стане неузнаваемо, тя не ще бъде разпозната? Или я е мразил толкова много, че не е могъл да се въздържи да нанесе този удар даже след като е била вече мъртва?
Кейтрин потрепера и той изведнъж се обърна любезно към нея:
Не ме оставяйте да ви разтревожа, госпожице. Всичко това за вас е ново и ужасно. За мен, уви, то е стара история. Един момент, моля и двама ви.
Те стояха до вратата, загледани в него, докато Поаро бързо нахълта в купето. Прегледа дрехите на мъртвата, старателно сгънати на края на леглото, огромното кожено палто, което висеше на закачалката и малката шапчица, поставена върху мрежата. После премина в съседното купе, същото, в което Кейтрин бе видяла да седи прислужницата. Тук леглото не бе раздигнато. Три-четири пакета бяха разхвърляни по канапето, между тях една кутия за шапки и два куфара. Внезапно той се обърна към Кейтрин:
— Вие бяхте вчера тук. Забелязвате ли нещо променено, нещо да липсва?
Кейтрин внимателно огледа и двете купета.
— Да — каза тя. — Липсва едно нещо: една червена кожена кутия, на която бяха гравирани инициалите Р.В.К. Трябва да беше или малко куфарче, или голяма кутия за скъпоценности. Когато я видях, държеше я прислужницата.
— Аха! — възкликна Поаро.
— Но, разбира се, — настоя Кейтрин. — Аз… естествено, аз не разбирам нищо от такива работи, но сигурно всичко е напълно ясно, щом прислужницата и скъпоценностите ги няма.
— Искате да кажете, че момичето ги е откраднало?
Не, госпожице, има достатъчно солидни аргументи против това.
— Какви?
— Прислужницата е била оставена в Париж.
Кокс се обърна към Поаро:
— Бих желал да чуете със собствените си уши разказа на кондуктора — измърмори съчувствено той. — Много е поучителен.
— Госпожицата несъмнено също би искала да го чуе — каза Поаро. — Нямате нищо против, нали господин комисар?
— Не — заяви комисарят, въпреки очевидното му несъгласие. — Съвсем не, господин Поаро, щом вие настоявате така. Свършихте ли тук?
— Струва ми се. Само минутка още.
Той обръщаше пакетите, отнесе един до прозореца, разгледа го и измъкна нещо с пръстите си.
— Какво е това? — рязко запита господин Кокс.
— Четири светли косъма. — Той се наведе над масата. — Да, те са от главата на мъртвата.
— А какво от това? Придавате ли им някакво значение?
Поаро остави пакета и измънка.
— Кое е важно? И кое не? Човек никога не може да каже. Трябва внимателно да отбелязвате всяка незначителна подробност.
Върнаха се обратно в първото купе и след малко кондукторът на вагона влезе, за да бъде разпитан.
— Вашето име е Пиер Мишел?
— Да, господин комисар.
— Бих желал да повторите пред този господин — той посочи Поаро — това, което ми разказахте, че се е случило в Париж.
— Много добре, господин комисар. След като напуснахме лионската гара, аз дойдох да приготвя леглата, мислейки, че мадам е отишла да вечеря, но тя си бе поръчала вечерята в купето. Каза ми, че се наложило да остави прислужницата си в Париж, така че да приготвя само едното легло. После пренесе вечерята си в съседното купе и остана там докато аз оправях леглото. След това ми каза, че не желае да бъде събуждана рано сутринта, понеже искала да се наспи. Казах й, че съм разбрал и тя ми пожела „лека нощ“.
— Вие самият не влизахте ли в съседното купе?
— Не, господине.
— Тогава едва ли сте забелязали някакво червено кожено куфарче върху багажа там.
— Не, господине, не съм.
Било ли е възможно някой мъж да е бил скрит в съседното купе?
Кондукторът се замисли.
— Вратата бе полуотворена — каза той. — Ако зад нея е стоял някой човек, аз нямах възможност да го видя, но разбира се, той щеше да бъде забелязан от мадам, когато тя влезе вътре.
— Точно така — кимна Поаро. — Нещо друго да кажете?
— Мисля, че това е всичко, господине. Не си спомням нищо друго.
— А тази сутрин? — настоя Поаро.
— Както мадам бе заръчала, аз не я безпокоих. Едва преди Кан се осмелих да почукам на вратата. Понеже не получих отговор, отворих. Мадам изглеждаше като че спи в леглото си. Докоснах я за рамото, за да я събудя и тогава…