— И тогава видяхте какво е станало — допълни Поаро. — Чудесно. Мисля, че зная всичко, каквото желаех да узная.
— Надявам се господин комисар, че не съм се провинил в нещо? — тъжно запита човекът. — Такова нещо да се случи в „Синия експрес“! Това е ужасно!
— Успокойте се — отговори комисарят. — Ще бъде направено всичко, за да се запази около случая колкото може повече дискретност, стига това да е в интерес на правосъдието. Не мисля, че вие сте се провинили в нещо.
— И господин комисарят ще съобщи това на компанията?
— Но разбира се, разбира се — каза нетърпеливо господин Кокс. — Веднага ще го сторя.
Кондукторът се оттегли.
— Съгласно медицинската експертиза — обясни комисарят — дамата, е била мъртва, вероятно преди влакът да пристигне в Лион. Кой тогава е убиецът? От разказът на госпожицата става ясно, че някъде по пътя си тя е трябвало да се срещне с мъжа, за когото е говорила. Освобождаването на прислужницата е знаменател. Дали мъжът се е качил във влака от Париж и дали тя го е укрила в съседното купе? Ако е така, те може да са се спречкали и той да я е убил в изблик на ярост. Това е едната възможност. Другата, и по-близка до ума е, че нейният убиец е някой разбойник по влаковете, пътуващ с експреса. Той се е прокраднал в коридора незабелязан от кондуктора, убил я и е избягал с червеното кожено куфарче, което без съмнение е съдържало скъпи накити. По всяка вероятност той е слязъл от влака в Лион и ние вече телеграфирахме на гарата за пълни подробности, относно всички онези, видяни да слизат от влака.
— Или може да е дошъл в Ница — подхвърли Поаро.
— Може — съгласи се комисарят. — Но това би било много смел акт.
Поаро почака минута-две преди да заговори:
— Във втория случай вие мислите, че убиецът е обикновен влаков джебчия?
Комисарят вдигна рамене.
— Зависи. Трябва да намерим прислужницата. Възможно е червеното кожено куфарче да е у нея. Ако е така, тогава мъжът, за когото убитата е говорила с госпожицата, може да е замесен в случая и аферата да е любовно престъпление. Самият аз приемам вероятността за крадеца по влаковете, като за най-приемлива. Тези бандити напоследък стават много дръзки.
Изведнъж Поаро погледна към Кейтрин.
— А вие, госпожице — рече той — нищо ли не чухте и не видяхте през нощта?
— Нищо — отвърна Кейтрин.
Поаро се обърна към комисаря.
— Мисля, че не е нужно да задържаме госпожицата повече — подхвърли той.
Комисарят кимна.
— Тя ще ни остави адреса си.
Кейтрин му даде името на вилата на лейди Темплин. Поаро й направи лек поклон.
— Ще ми позволите ли да ви видя пак, госпожице? — запита той. — Или имате толкова много приятели, че те ще запълнят изцяло времето ви?
— Напротив — каза Кейтрин. — Ще имам много свободно време и ще ми бъде много приятно пак да се видим.
— Чудесно! — добави Поаро и й кимна приятелски. — Това ще бъде нашият криминален роман. Двамата заедно ще разследваме аферата.
ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА
ВИЛА „МАРГЕРИТ“
— Тогава ти наистина си изцяло замесена! — възкликна лейди Темплин завистливо. — Скъпа, колко възбуждащо! — Тя разтвори китайските си сини очи и леко въздъхна.
— Истинско убийство! — допълни мистър Евънс изумен.
— Разбира се, Чъби няма представа от такива работи — продължи лейди Темплин. — Той просто не можеше да си обясни защо ви търси полицията. Какъв щастлив случай, драга! Знаеш ли, мисля си… да, наистина си мисля, че нещо може да се изкара от това.
Един пресметлив поглед оживи сините очи.
Кейтрин се почувства сравнително неловко. Тъкмо привършваха обяда и тя изгледа поред тримата, които бяха седнали около масата. Лейди Темплин, изпълнена с практични идеи, мистър Евънс, излъчващ наивно учудване и Ленокс, със странната, болезнена усмивка на мургавото й лице.
— Малшанс — измърмори Чъби. — Иска ми се да бях дошъл с вас, да видя всички подробности. — Тонът му бе печален и детински.
Кейтрин не каза нищо. Полицията не бе я карала да пази тайна, а беше й очевидно невъзможно да скрие голия факт или да се опита да го премълчи пред домакинята. А на нея й се искаше да направи именно това.
— Да — каза лейди Темплин, идвайки отново на себе си.
— Мисля, че може да се направи нещо. Един кратък спомен, изискано написан в женски стил: „Как разговарях с покойната, кратки размишления“. Нищо такова, знаете.
— Постно! — обади се Ленокс.
— Ти си нямаш представа — каза лейди Темплин с мек, спокоен глас, — какво биха платили вестниците за такъв кратък репортаж. Написан, естествено, от човек с неопетнено обществено положение. Ти самата, струва ми се, не би го направила, драга Кейтрин, обаче само ми дай голите факти и аз ще оправя цялата работа. Господин Де Хевиленд ми е близък приятел. Допадаме си един друг. Прекрасен човек — нищо вестникарско няма в него. Как ти се струва тази работа, Кейтрин?