— И вие ли?
— Понякога — отвърна Ленокс. — А понякога си мисля, че бих се оженила за някой пастор на село и бих отглеждала цветя в саксии. — Тя замълча и после добави. — Най-добре ще е да си хвана някой ирландски пастор.
След минута-две тя се върна към предишната тема:
— Има нещо странно в Дерик. Цялото им семейство са побъркани: страшни комарджии. Преди много години са проигравали на комар жените и именията си и вършели какви ли не щуротии. Дерик би направил всичко това, ако му се удадеше случай. — Тя тръгна към вратата. — Е, хайде, слезте долу, щом си отпочинете.
Останала сама, Кейтрин се отдаде на мислите си. Тъкмо сега се чувстваше съвсем неразположена и потисната от заобикалящата я среда. Ударът от разкритието във влака и начинът, по който новите й приятели посрещнаха новината, смутиха душевното й равновесие. Тя дълго и съсредоточено мисли за убитата жена. Бе съжалявала Рут, ала не можеше честно да каже, че я е харесвала. Премного се удиви само на безскрупулния егоизъм, подчертан от мъртвата, и това я бе отблъснало от нея.
Тя бе зачудена и малко засегната от хладното отдръпване на Рут, след като бе изпълнила желанието й. В това, че тя бе стигнала до някакво решение, Кейтрин бе напълно сигурна, но се учудваше какво ли ще да е било. Все едно, смъртта бе дошла и бе направила всякакви решения без значение. Странно, че трябваше да стане така и едно грозно престъпление да постави края на това пътешествие. И внезапно Кейтрин си припомни един дребен факт, който може би трябваше да съобщи на полицията — факт, които в момента бе излитнал от паметта й. Беше ли наистина от някакво значение? Тя си мислеше, че вижда някакъв мъж да влиза именно в нейното купе, но бе сметнала, че може да греши. Ако е било съседното купе? Въпросният мъж положително не бе крадец по влаковете. Тя си припомни ясно двете предишни срещи с него — веднъж в хотел „Савоя“ и веднъж в кантората на „Кук“. Не, без съмнение тя е сгрешила. Той не бе влязъл в купето на мъртвата и може би тя постъпи добре, като не каза нищо на полицията.
Тя слезе долу и се присъедини към другите на терасата. Загледа се през клонките мимоза към синевата на Средиземно море и докато слушаше с половин ухо бръщолевенето на лейди Темплин, се радваше, че дойде. Тук беше по-добре от Сейнт Мери Мийд.
Вечерта облече пурпурнорозовата рокля и като се усмихваше на отразения си в огледалото образ, слезе по стълбите за пръв път в живота си с лекото чувство на трепет.
Повечето от гостите на лейди Темплин бяха дошли и тъй като нейните приеми се отличаваха със своята глъч, шумът бе просто ужасяващ. Чъби се втурна към Кейтрин, поднесе и един коктейл и я взе под защитата си.
— О, ето те и тебе, Дерик! — ахна лейди Темплин, щом се отвори вратата да посрещне последния гост. — Най-после можем да сядаме. Умирам от глад!
Кейтрин погледна през стаята и се вкочани. Значи… това беше Дерик. Разбра, че не е изненадана. Тя винаги бе знаела, че някой ден ще срещне мъжа, когото на три пъти бе виждала при такова странно стечение на обстоятелствата. Стори й се, че той също я позна. Прекъсна рязко думите си към лейди Темплин и после продължи с явно усилие. Всички се отправиха да вечерят и Кейтрин установи, че е настанена до него. Той веднага се обърна към нея с подкупваща усмивка.
— Знаех, че скоро пак ще ви срещна, ала никога не съм мечтал това да бъде тук. Но то трябваше да стане. Веднъж в „Савоя“ и веднъж при „Кук“… където са два, там са и три пъти. Не казвайте, че не ме помните или че не сте ме забелязали. Настоявам, че все пак ме забелязахте.
— О, да — отвърна Кейтрин, — но сега не е третият път, а четвъртият. Видях ви в „Синия експрес“.
— В „Синия експрес“! — държанието му някак странно се промени; тя можеше да не казва самата истина. Сякаш нещо го беше отдръпнало. После той отвърна безгрижно. — Каква беше тази гюрултия сутринта? Изглежда някой беше умрял?
— Да — каза Кейтрин, — някой беше умрял.
— Човек не бива да умира във влак — каза натъртено Дерик. — Струва ми се, че това води до какви ли не законни и международни усложнения и дава възможност на влаковете да оправдават закъсненията си.
— Мистър Кетринг — една снажна американка, която седеше насреща, се приведе напред и му заговори с присъщия си акцент, — мистър Кетринг, сигурна съм, че сте ме забравили, а ви смятам за съвършено мил човек.
Дерик се наведе да й отговори, а Кейтрин остана съвсем поразена. Кетринг! Това беше името, разбира се! Тя си го спомни сега, но каква странна ирония на съдбата! Тук беше мъжът, когото тя бе видяла снощи да влиза в купето на жена си, който бе излязъл здрав и читав и сега седеше на вечерята съвсем безчувствен към участта, която я бе постигнала. Нямаше съмнение върху това: той не знаеше.