— Предлагам — започна господин Кареж, — да разпитаме камериерката Ада Мейсън. Довели сте я тук, както разбирам?
— Да — каза Ван Олдин, — Взехме я с нас при минаването си през Париж. Тя бе много разтревожена, узнавайки за смъртта на господарката си, но отговорите й бяха съвсем конкретни.
— Ще я изслушаме в такъв случай — прие господин Кареж.
Той натисна звънеца на бюрото си и няколко минути по-късно Ада Мейсън влезе в стаята.
Беше спретнато облечена в черно и върхът на носа й бе зачервен. Сменила бе сивите си пътнически ръкавици с чифт черни кожени. Тя отправи очаквателен поглед към бюрото на следователя и почувства облекчение при вида на бащата на господарката си. Следователят се гордееше с изисканите си маниери и стори всичко възможно да я предразположи. В това бе подпомогнат и от Поаро, който превеждаше и чиито сърдечни обноски действаха успокоително на англичанката.
— Вие се казвате Ада Мейсън, нали?
— Кръстена съм Ада Беатрис, сър — отвърна рязко Мейсън.
— Точно така. Струва ми се, че случилото се е потресаващо.
— О, наистина, сър. Аз съм служила при много дами и винаги съм ги оставяла доволни, надявам се. Никога не съм очаквала нещо такова да се случи край мен.
— Да, да — съгласи се господин Кареж.
— Естествено, чела съм за такива неща в неделните вестници. Винаги съм знаела, че тези чужди влакове… — тя изведнъж прекъсна потока на речта си, припомняйки си, че хората, които я разпитват, са от същата народност, от която бяха и влаковете.
— Нека сега преповторим случая — подхвана господин Кареж. — Доколкото разбирам, когато тръгнахте от Лондон, не е ставало въпрос за вашето оставане в Париж?
— О, не, сър! Канехме се да отидем направо в Ница.
— Друг път пътували ли сте с господарката си в чужбина?
— Не, сър. Виждате ли, аз бях само от два месеца при нея.
— С обикновеното си разположение ли беше тя, когато тръгнахте на път?
— Беше малко смутена и разтревожена и доста трудно можеше да се угоди на капризите й.
Господин Кареж кимна.
— И тъй, Мейсън, кое беше първото ви впечатление от пристигането в Париж?
— То беше на мястото, което наричат Лионската гара, сър. Господарката ми смяташе да слезе и да се поразходи из перона. Тя тъкмо излизаше в коридора, когато възкликна и се върна обратно в купето си с един господин. Затвори вратата между нейното и моето купе, така че аз не чух и не видях нищо, после изведнъж я отвори и ми каза, че била променила плановете си. Даде ми пари и ми нареди да сляза и отида в „Риц“. Там отлично я познавали, каза тя, и щели да ми дадат стая. Аз трябваше да чакам там, докато получа вест от нея; щяла да ми телефонира какво да правя. Разполагах с толкова време, колкото да си събера нещата и да скоча от влака тъкмо преди потеглянето му.
— Докато мисис Кетринг ви нареждаше това, къде беше господинът?
— Беше се изправил в другото купе, сър, загледан през прозореца.
— Бихте ли ни го описали?
— Ах… виждате ли, сър, аз едва го забелязах. През повечето време той беше с гръб към мен. Беше висок и мургав, това само мога да кажа. Облечен беше както повечето господа с тъмносиньо палто и сива шапка.
— Не беше ли някой от пътниците във влака?
— Не мисля, сър. Подразбрах, че е дошъл на гарата да се види с мисис Кетринг. Разбира се, той е можел да бъде и пътник от влака. Не съм мислила върху това.
Мейсън изглеждаше леко объркана при този намек.
— Ах! — господин Кареж неусетно премина на друга тема. — Господарката ви по-късно е помолила кондуктора да не я събужда рано сутринта. Как мислите, беше ли това нещо обикновено за нея?
— О, да, сър. Госпожата никога не закусваше, пък и не спеше добре нощем, затова обичаше да си поспива сутрин.
Господин Кареж пак промени темата.
— Сред багажа се намираше едно куфарче от червена кожа, нали? — запита той. — Това кутията с накити на вашата господарка ли беше?
— Да, сър.
— Не взехте ли това куфарче с вас в „Риц“?
— Аз да взема кутията с накитите на госпожата в „Риц“?! О, изключено, сър! — възкликна Мейсън с възмущение.
— Значи го оставихте във вагона?
— Да, сър.
— Знаете ли дали господарката ви държеше доста накити в него?
— Значително количество, сър. Просто ме караше да изпадам в паника понякога, честна дума, като слушам какви кражби стават из чужбина. Зная, че те бяха застраховани, но все едно, струваше ми се излишен риск. Ха, сама господарката ми е казвала, че само рубините струват неколкостотин хиляди фунта.
— Рубините ли? Какви рубини? — изрева внезапно Ван Олдин.