Мейсън се извърна към него:
— Мисля, че вие й ги подарихте неотдавна, сър.
— Господи! — възкликна Ван Олдин. — Вие не искате да кажете, че е носила рубините със себе си? Предупредих я да ги остави в банката.
Мейсън отново се покашля дискретно, което очевидно бе част от репертоара й на камериерка. Този път това означаваше много. То изразяваше далеч по-ясно от всякакви думи, че господарката на Мейсън бе своенравна жена.
— Рут трябва да е била полудяла — промълви Ван Олдин. — За какъв дявол са й били?
На свой ред господин Кареж се изкашля на воля също така многозначително и така привлече вниманието на Ван Олдин към себе си.
— За момента — обърна се към Мейсън господин Кареж, — мисля, че това е всичко. Ако влезете в съседната стая, госпожице, ще ви бъдат прочетени въпросите и отговорите, за да ги подпишете съответно.
Мейсън излезе, съпровождана от чиновника, и Ван Олдин внезапно се обърна към прокурора:
— Е?
Господин Кареж отвори някакво чекмедже от бюрото си, извади едно писмо и го подаде на Ван Олдин.
— Това беше намерено в ръчната чанта на госпожата.
„Шер ами, (гласеше писмото) ще те послушам: ще бъда предпазлив, дискретен и всички други неща, които влюбеният най-много мрази. Може би наистина е неразумно в Париж, ала «Златните острови» са отдалечени от света и ти можеш спокойно да бъдеш уверена, че там нищо не ще ни безпокои. Безкрайно ти благодаря за милия интерес, който проявяваш към литературната творба за прочутите скъпоценности, която сега пиша. За мен ще бъде наистина изключителна привилегия да видя и пипна тези исторически рубини. Аз отделям специална глава на «Огненото сърце». Любима моя, скоро ще мога да ти компенсирам всички тези горчиви години на пустош и самота.
ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА
ГРАФ ДЕ ЛА РОШ
Ван Олдин прочете писмото умълчан. Лицето му почервеня от яд. Мъжете, които го наблюдаваха, видяха как вените по слепоочията му затупкаха, а ръцете му несъзнателно се впиха една в друга. Без да продума, той върна писмото обратно. Господин Кареж се бе загледал замислен в бюрото, очите на господин Кокс бяха забити в тавана, а господин Еркюл Поаро леко изтупваше едно петънце прах от ръкава си. И тримата тактично избягваха да погледнат към Ван Олдин.
Съзнаващ поста и задълженията си, господин Кареж пръв зачекна неприятната тема.
— Може би, господине — измънка той, — на вас е известно от кого… хм… е писано това писмо?
— Да — отговори твърдо Ван Олдин.
— Аха? — възкликна въпросително следователят.
— Един мошеник, който нарича себе си граф Де ла Рош.
Настъпи тишина. После Поаро се наведе напред, заигра си с една линийка от бюрото на следователя и откровено се обърна към милионера:
— Господин Ван Олдин, всички ние съчувстваме, дълбоко съчувстваме на болката, която ви причинява разговорът на тази тема, но повярвайте ми, господине, сега не е време за съболезнования. Ако ще се раздава правосъдие, ние трябва да знаем всичко. Помислете една минутка и вие самият ясно ще разберете това.
Миг-два Ван Олдин мълча и след това неохотно кимна с глава в знак на съгласие.
— Напълно сте прав, господин Поаро. Колкото и да е болезнено, аз нямам никакво право да скривам каквото и да било.
Комисарят въздъхна облекчено, а следователят се облегна в креслото си и намести едно пенсне на суховатия си дълъг нос.
— Може би вие сам ще ни разкажете, господин Ван Олдин — подкани той, — всичко, което знаете за този господин?
— Това започна в Париж преди единадесет или дванадесет години. Тогава дъщеря ми беше девойка, изпълнена с глупави романтични блянове като всяко младо момиче. Скрито от мен се запознала с този граф Де ла Рош. Вие сигурно сте слушали за него?
Комисарят и Поаро кимнаха утвърдително.
— Самият той се нарича граф Де ла Рош — продължи Ван Олдин, — но аз се съмнявам дали наистина притежава тази титла.
— Не бихте открили името му в „Алманах де Гота“ — потвърди комисарят.
— Разбрах това — каза Ван Олдин. — Човекът бе с изящна външност, модерен негодяй, фатално привлекателен за жените. Рут бе опропастена от него, но аз бързо ликвидирах цялата работа. Той не беше нищо повече от един обикновен мошеник.
— Напълно сте прав — прекъсна го комисарят. — Граф Де ла Рош е наш добър познайник. Ако беше възможно, ние отдавна да сме го поставили зад решетките, но честна дума, това не е така лесно. Този приятел е ловък, пък и аферите му са винаги свързани с дами с високо обществено положение. Измъква от тях пари чрез шарлатании или по пътя на шантажа и те, разбира се, си мълчат. Не бива да се посрамиш пред очите на цял свят, нали, и така той запазва изключителната си власт над жените.