— Така е — натърти милионерът. — Аз набързо ликвидирах работата. Казах на Рут откровено какво представлява той и волю-неволю тя трябваше да ми повярва. Около година по-късно се запозна със сегашния си съпруг и се омъжи за него. Доколкото знаех, това беше краят на целия въпрос. Но само преди седмица открих, за свое удивление, че дъщеря ми е възобновила връзките си с граф Де ла Рош. Била го срещала често в Лондон и Париж. Упрекнах я за нейната непредпазливост, защото, смея да кажа, господа, че по мое настояване тя се готвеше да подаде молба за развод срещу своя съпруг.
— Интересно — промълви меко Поаро с вперени в тавана очи.
Ван Олдин рязко го изгледа, преди да продължи:
— Обясних й неразумността да продължава срещите си с графа при съществуващите обстоятелства и мислех, че се е съгласила с мен.
Следователят се покашля дискретно:
— Но съгласно това писмо… — започна той и млъкна.
Ван Олдин издаде напред квадратната си челюст.
— Зная. Не бива да се омаловажават фактите. Колкото и неприятно да е, това е истината. Ясно е, че Рут е уредила да иде в Париж и там да се срещне с Де ла Рош. След моите предупреждения обаче тя трябва да е писала на графа, предлагайки промяна на рандевуто.
— „Златните острови“ — каза комисарят замислен, — се намират тъкмо срещу Хиер, отдалечен и идиличен кът.
Ван Олдин кимна.
— Боже мой! Как е могла Рут да бъде такава глупачка? — горчиво възкликна той. — И всички тези приказки, че пише книга върху скъпоценностите! Охо, сигурно той е подгонил рубините още от самото начало.
— Има едни много прочути рубини — подхвана Поаро, — част от съкровищата на царската корона в Русия. Те са нещо изключително и стойността им е почти легендарна. Според известни слухове напоследък те са станали притежание на един американец. Прави ли сме, господине, в заключението си, че вие сте техният собственик?
— Да — отвърна Ван Олдин. — Закупих ги в Париж преди около десетина дни.
— Ще ме извините, господине, но вие от доста време водехте преговори за тях, нали?
— Малко повече от два месеца. Защо?
— Такива неща се узнават — усмихна се Поаро. — Скъпоценности като тези винаги мъкнат след себе си една порядъчна тълпа чакали.
Лицето на милионера се изкриви от болезнена гримаса.
— Спомням си — печално промълви той, — една шега, която казах на Рут, когато й ги подарих. Казах й да не ги взема със себе си в Ривиерата, тъй като не бих понесъл да я видя ограбена и убита заради скъпоценностите. Господи! Човек казва някои неща, без да помисли или да знае, че ще се сбъднат. Настъпи скръбна тишина. След това Поаро заговори отвлечено:
— Нека старателно подредим фактите, с които разполагаме. В съответствие със сегашната ни теория ето техният ред: граф Де ла Рош знае, че вие сте закупили скъпоценностите. Със своя стратегия убеждава мадам Кетринг да ги вземе със себе си. Следователно той е мъжът, когото Мейсън е видяла във влака в Париж.
Останалите трима кимнаха в съгласие.
— Мадам се изненадва като го вижда, но той моментално се справя с положението. Мейсън е отстранена, поръчва се поднос с вечеря. От кондуктора знаем, че той е приготвил леглото за първото купе, ала не е влязъл във второто и че един човек чудесно е можел да се скрие от него. Следователно графът трябва да е бил там. Никой не знае за присъствието му във влака освен мадам: той се е погрижил камериерката да не види лицето му. Всичко, което тя можа да каже, е, че мъжът е бил висок и тъмнокос. Това е съвсем смътно впечатление. Те са сами и влакът пътува в нощта. Няма да има нито писъци, нито съпротива, защото мъжът е, както тя си мисли, неин любовник.
Той се обърна меко към Ван Олдин.
— Смъртта, господине, трябва да е била почти моментална. Ще прескочим набързо това. Графът взема кутията със скъпоценности, която лежи готова под ръката му. Малко след това влакът навлиза в Лион.
Господин Кареж даде израз на одобрението си.
— Съвършено. Кондукторът не се вижда. За нашия човек е лесно да напусне влака, лесно ще му бъде да хване обратния влак за Париж или за там, където си пожелае и така престъплението ще бъде тълкувано като обикновена кражба. Но заради писмото, намерено в чантата на мадам, сигурно е, че не графът е бил забелязаният.
— Било е пропуск от негова страна да не претършува чантата — предположи комисарят.
— Несъмнено е мислил, че Рут е унищожила писмото. Било е… извинявайте, господине… било първокласна недискретност да го запази.
— И все пак — измърмори Поаро, — недискретност, която графът може би е предвиждал.