Мистерията в „Синия експрес“

— Искате да кажете?

— Искам да кажа, че всички сме единодушни в едно: граф Де ла Рош познава едно нещо из основи — жените. Как тогава един познавач на жените като него няма да предвиди, че мадам би запазила писмото?

— Да, да — забеляза следователят усъмнен, — има нещо вярно в думите ви. Но в такива моменти, разбирате, човек не е господар на себе си, не разсъждава трезво. Боже мой! — възкликна разчувствано той, — ако нашите престъпници вардеха главите си и действаха с разум, как бихме ги залавяли?

Поаро се усмихна на себе си.

— Случаят ми се струва ясен — подхвана другият, — но труден за доказване. Графът е ловък мошеник и ако камериерката не го идентифицира…

— Което е почти невероятно — прекъсна го Поаро.

— Така, така — следователят потърка брадата си.

Намеси се господин Кокс:

— Ако… вие казвате ако?

— Да, господин следовател, аз казвам ако.

Кокс рязко го изгледа.

— Прав сте — каза най-после той, — ние избързваме. Възможно е графът да си има алиби. В такъв случай ние ще изглеждаме глупаци.

— Ах, какъв пример! — възкликна Поаро. — Все пак това е съвсем без значение. Естествено, ако той е извършил престъпление, ще има алиби. Човек с неговия опит не пренебрегва предпазните мерки. О, не, аз казвам ако съвсем заради друго.

— Заради какво?

Поаро опъна показалеца си.

— Заради психологията.

— Е? — заинтригува се комисарят.

— Психологията греши. Графът е мошеник, това е вярно. Графът е изнудвач, така си е. Графът разчита на жените, съгласен съм. Той прави сметка да задигне скъпоценностите на мадам, напълно вярно. Но хора от такъв род убийци ли са? Аз казвам — не! Хората от рода на графа са винаги страхливци, те не предприемат рискове. Той играе на сигурна, здрава карта — наистина, както казват англичаните, той блъфира, но… убийство, хиляди пъти не! — Поаро поклати глава с недоволство.

Следователят обаче не изглеждаше склонен да се съгласи с него.

— Винаги идва ден, когато такива мошеници си загубват ума и отиват много надалеч — забеляза тактично той. — Несъмнено настоящият случай е именно такъв. Без да желая да оспорвам вашата теза, господин Поаро…

— Аз изказах само мнението си — опита да обясни Поаро. — Случаят, разбира се, е във вашите ръце и вие ще сторите това, което считате за правилно.

— Самият аз дълбоко вярвам, че граф Де ла Рош е човекът, когото трябва да хванем — каза господин Кареж.

— Съгласен ли сте с мен, господин комисарю!?

— Напълно.

— А вие, господин Ван Олдин?

— Да — отвърна милионерът, — да. Човекът без съмнение е един изпечен престъпник.

— Боя се, че ще бъде трудно да сложим ръка върху него — каза следователят, — но ще сторим всичко възможно. Веднага ще изпратим инструкции.

— Разрешете ми да ви помогна — обади се Поаро. — Изглежда, че това няма да ви затрудни.

— Е?

Останалите се взряха в него, а дребният човечец им се усмихна ободряващо.

— Моя работа е да разглеждам нещата — обясни той. — Графът е интелигентен човек. В момента е настанен в една вила, в която той се укрива — вила „Марина“ в Антиб.

ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА ПОАРО РАЗГЛЕЖДА

Всички изгледаха Поаро с уважение. Без съмнение авторитетът на дребния човечец значително нарасна. Комисарят даде воля на гърления си кикот.

— Наистина имаме нужда от вашите уроци — разсмя се той. — Господин Поаро знае повече от полицията.

Поаро загледа самодоволно тавана, приемайки шеговит вид.

— Какво да се прави, това ми е развлечение — измънка той, — да узнавам кое как е. Естествено, аз разполагам с достатъчно време за това. Не съм претоварен със служебна работа.

— Ах! — възкликна комисарят, тъжно поклащайки глава, — колкото до мен…

Той направи широк жест, за да изрази грижите, които лежаха на плещите му.

Внезапно Поаро се обърна към Ван Олдин:

— Вие приемате ли, господине, тая теза? Сигурен ли сте, че граф Де ла Рош е убиецът?

— Хм… струва ми се… да, разбира се.

Нещо сдържано в отговора накара следователя да загледа с любопитство американеца. Ван Олдин изглежда се смути от своята прямота и направи опит сякаш да се отърси от евентуалната обвързаност.

— А какво става с моя зет? — запита той. — Съобщихте ли му новината? Той е в Ница, както научавам.

— Разбира се, господине. — Комисарят се поколеба, после измърмори твърде дискретно. — Несъмнено на вас ви е известен фактът, господин Ван Олдин, че господин Кетринг е бил един от пътниците в „Синия експрес“ същата нощ?

Милионерът кимна.

— Чух това тъкмо преди да потегля от Лондон — заяви лаконично той.