Выбрать главу

— Той ни каза — продължи комисарят, — че не е имал и представа, че жена му е пътувала във влака.

— Обзалагам се в това — каза Ван Олдин смръщен. — За него би било неприятен шок, ако я срещнеше.

Тримата го загледаха въпросително.

— Не възнамерявам да омаловажавам работата — каза Ван Олдин злобно. — Никой не знае какво трябваше да изтърпи от него бедната ми дъщеря. Дерик Кетринг не е бил сам. С него е имало една жена.

— Моля?

— Мирел, балерината.

Господин Кареж и комисарят се спогледаха и си кимнаха, сякаш потвърждаваха някакви предишни съмнения. Господин Кареж се облегна в креслото си, събра ръце и впери поглед в тавана.

— Аха! — измънка той. — Човек се чудеше… — Той се изкашля. — Носят се слухове…

— Дамата — заяви господин Кокс, — е доста известна.

— А също така — допълни тихо Поаро — и доста скъпичка.

Руменината бе избила ярко по лицето на Ван Олдин. Той се изпъна напред и прасна с все сила юмрук по масата.

— Вижте какво — кресна той, — зет ми е един проклет нехранимайко!

Той се взря в тях и ги огледа един по един. После продължи:

— О, не зная. Приятна външност и очарователно, изискано държание. То ме заблуди едно време. Предполагам, че се е престорил на съкрушен, когато сте му съобщили новината — искам да кажа, ако не я е знаел от по-рано.

— Той се изненада, когато му казахме. Просто не вярваше.

— Проклетият му лицемер! — изпъшка Ван Олдин. — Престори се на дълбоко опечален, нали?

— Н-не — предпазливо отвърна комисарят. — Не бих казал точно това… е, господин Кареж?

Следователят събра върховете на пръстите си и полузатвори очи.

— Изненада, удивление, ужас… тези неща — да — заяви авторитетно той. — Но дълбока скръб — не, не бих казал това.

Пак се обади Еркюл Поаро:

— Позволете ми да ви запитам, господин Ван Олдин, печели ли нещо господин Кетринг от смъртта на жена си?

— Ще получи цели два милиона — отговори Ван Олдин.

— Долара?

— Лири. Тази сума предоставих на Рут при женитбата й. Тя не е правила завещание и не оставя деца, така че сумата ще остане на съпруга й.

— С когото е била на прага на развода — измънка Поаро. — Ах, да, прецизно.

Комисарят се изви и рязко го изгледа.

— Искате да кажете… — започна той.

— Не искам да кажа нищо — каза Поаро. — Само съпоставям фактите, това е всичко.

Ван Олдин го погледна със събуден интерес. Дребният човек се изправи на краката си.

— Не мисля, че ще ви бъда повече от полза, господин следовател — вежливо каза той, покланяйки се на господин Кареж. — Ще ме държите в течение на събитията, нали? Разчитам на вас.

— Но разбира се, разбира се.

Ван Олдин също се изправи.

— Аз не съм ви нужен повече за момента, мисля.

— Не, господине, получихме всички сведения, които ни бяха необходими засега.

— Тогава ще поизляза с господин Поаро. Разбира се, ако той няма нищо против.

— Ще бъда възхитен, господине — поклони се дребният човек.

Ван Олдин запали една огромна пура, като най-напред предложи друга на Поаро, но той отказа и запуши една от собствените си цигари. Ван Олдин вече бе върнал отново нормалния си вид на човек с много силен характер. След като мълча минута-две, милионерът запита:

— Доколкото разбирам, господин Поаро, вие вече не упражнявате професията си?

— Така е, господине. Наслаждавам се на света.

— И все пак помагате на полицията в този случай?

— Господине, ако един лекар се разхожда по улицата и стане инцидент, ще си каже ли той „Аз съм ликвидирал с практиката, ще продължа разходката си.“ тогава, когато някой издъхва в краката му? Ако си бях вече в Ница и полицията ме извика на помощ, щях да откажа. Но този случай добрият бог повери на мен.

— Вие сте били на местопрестъплението — каза замислен милионерът. — Разгледахте купето, нали?

Поаро кимна.

— Надявам се, че ме разбирате? — настоя Ван Олдин. — Изглежда, че работата срещу този граф Де ла Рош е напълно ясна, обаче аз не съм глупав. Наблюдавам ви вече половин час и ми се струва, че по някакви ваши лични съображения тази теория не ви допада.

Поаро вдигна рамене.

— Може би греша.

— Стигаме до услугата, за която искам да ви помоля. Бихте ли действали в този случай за мен?

— За вас лично?

— Това е моята мисъл.

Поаро мълча известно време. После запита:

— Разбирате ли какво искате?

— Струва ми се — отвърна Ван Олдин.

— Много добре — кимна Поаро. — Приемам. Но в този случай ще трябва да имам искрени отговори на въпросите си.

— Но разбира се. Това е съвсем ясно.

Държанието на Поаро се измени. Той изведнъж стана рязък и делови.