Мистерията в „Синия експрес“

— Този въпрос за развода — каза той. — вие ли посъветвахте дъщеря си да подаде молба?

— Да.

— Кога?

— Преди десетина дни. Бях получил от нея писмо, В което се оплакваше от държанието на съпруга си и аз твърдо я убедих, че разводът е единственото възмездие.

— С какво по-точно се оплакваше тя от държанието му?

— Непрестанно бил виждан с една МНОГО известна жена — същата, за която говорихме — Мирел.

— Аха, балерината. И мадам Кетринг се възпротиви? Много ли беше привързана към мъжа си тя?

— Не бих казал — отвърна Ван Олдин след известно колебание.

— Искате да кажете, че е страдало не сърцето, а гордостта?

— Да, струва ми се, че можем да го наречем така.

— Ще рече, че бракът им не е бил от щастливите още от самото начало?

— Дерик Кетринг е порочен до мозъка на костите — каза Ван Олдин. — Той не е способен да ощастливи която и да било жена.

— Значи, както казвате в Англия, „безнадежден случай“, така ли?

Ван Олдин кимна.

— Чудесно. Вие съветвате мадам да поиска развод, тя се съгласява. Съветвате се с адвокатите си. Кога бива уведомен господин Кетринг за вашите намерения?

— Аз самият го извиках и му обясних какъв курс възнамерявам да взема.

— И какво каза той? — меко изромоли Поаро.

Лицето на Ван Олдин се помрачи при спомена за това.

— Беше дяволски безсрамен.

— Простете за въпроса, господине, но не ви ли намекна за граф Де ла Рош?

— Не по име — изсумтя милионерът неохотно, — но даде да се разбере, че случаят му е известен.

— Какво беше, ако смея да запитам, финансовото състояние на господин Кетринг по това време?

— Как, предполагате, бих могъл да зная това? — сепна се Ван Олдин след кратко колебание.

— Струваше ми се, че бихте се осведомили по този въпрос.

— Добре, напълно сте прав, аз го сторих. Разбрах, че Кетринг е пред банкрут.

— А сега е наследник на два милиона фунта? Животът е странно нещо, нали?

Ван Олдин го изгледа остро.

— Какво искате да кажете?

— Чета морал — каза Поаро. — Размишлявам, философствам. Но да се върнем на думата си. Сигурно господин Кетринг не е възнамерявал да си позволи да се разведе, без да отмъкне нещо?

Ван Олдин не отговори за известно време, след което каза:

— Не зная какви точно бяха намеренията му.

— След това имахте ли друг контакт с него?

Ван Олдин пак помълча известно време, преди да отговори:

— Не.

Поаро млъкна, пое си шапката и протегна ръка:

— Трябва да ви кажа сбогом, господине. Не мога да направя нищо за вас.

— Какво ви прихвана? — започна да нервничи Ван Олдин.

— Ако не ми кажете истината, не бих могъл да направя нищо.

— Не зная какво искате да кажете.

— Аз мисля, че знаете. Можете да бъдете сигурен, господине, че умея да бъда дискретен.

— Много добре в такъв случай — каза милионерът. — Признавам си, че не ви казах истината преди малко. Аз имах друг контакт със зет си.

— Да?

— Да бъда точен: изпратих секретаря си, майор Кентън, да се види с него с инструкцията да му предложи сумата от сто хиляди фунта в брои в случай че не се опита да пречи на развода.

— Доста добра сума — измънка Поаро с уважение. — И какъв беше отговорът на зет ви?

— Казал да вървя по дяволите — отвърна милионерът потиснат.

— Ах! — възкликна Поаро, без да се показва видимо развълнуван. Умът му бе зает да систематизира фактите.

— Господин Кетринг каза на полицията, че нито е видял жена си, нито е говорил с нея откакто е напуснал Лондон. Склонен ли сте да повярвате на това показание, господине?

— Да — отвърна Ван Олдин. — Той дори би положил усилия да я избягва, бих казал.

— Защо?

— Защото е мъкнел онази жена със себе си.

— Мирел?

— Да.

— Откъде узнахте този факт?

— Един мой човек, когото бях поставил да го следи, ми докладва, че и двамата са заминали с този влак.

— Разбирам — каза Поаро. — В такъв случай, както казахте и вие, той едва ли би правил опит да се среща с мадам Кетринг.

Дребният човечец се замисли. Ван Олдин не прекъсна размишленията му.

ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА ЕДИН АРИСТОКРАТИЧЕН ДЖЕНТЪЛМЕН

— Бил ли си в Ривиерата, Джордж? — запита Поаро своя прислужник на другата сутрин.

Джордж бе стопроцентов англичанин, с невзрачно изражение.

— Да, сър. Идвал съм тук преди две години, когато служех при лорд Едуард Фремптън.

— А днес — измърмори господарят му, — ти си тук с Еркюл Поаро. Как напредва човек в живота!

Прислужникът не отговори на тази забележка и след известна пауза запита:

— Кафявия костюм ли, сър? Вятърът е доста хладен днес.