Мистерията в „Синия експрес“

— Със собствената си кола.

— Никои ли не беше с вас?

— Никои.

— Бихте ли могли да представите свидетели в подкрепа на твърдението си?

— Несъмнено мнозина от моите приятели са ме видели. Аз вечерях сам.

— Вашият прислужник ли ви отвори, когато се прибрахте във вилата?

— Отворих си сам, с моя собствен ключ.

— Аха! — възкликна следователят.

Той отново удари с ръка звънеца на масата. Вратата се отвори и влезе един разсилен.

— Въведете госпожица Мейсън — нареди господин Кареж.

— Веднага, господин следовател.

След малко Въведоха Ада Мейсън.

— Ще бъдете ли така добра, госпожице, да разгледате господина? Може би ще си припомните дали той именно беше в купето на вашата господарка?

Девойката дълго и обстойно разглежда графа, който според Поаро се почувства много неловко при този оглед.

— Не бих могла да кажа, господине, струва ми се — каза най-после Мейсън. — Може би е той, а може би не е. Тъй като го видях само в гръб, трудно е да се каже. Все пак мисля, че беше той.

— Обаче не сте сигурна?

— Н-не — отвърна неохотно Мейсън, — н-не, не съм сигурна.

— Виждала ли сте преди този джентълмен в „Кързън Стрийт“?

Мейсън поклати глава.

— Аз изобщо не съм виждала когото и да е от посетителите в „Кързън Стрийт“ — обясни тя, — докато те се намираха в къщата.

— Добре, това е достатъчно — рязко каза следователят. Той очевидно бе разочарован.

— Един момент — намеси се Поаро. — Имам един въпрос, който бих желал да задам на госпожицата, ако позволите.

— Разбира се, господин Поаро, разбира се.

Поаро се обърна към камериерката:

— Какво стана с билетите?

— Билетите ли, сър?

— Да, билетите от Лондон за Ница. Не ги ли пазите вие или бяха в господарката ви?

— Госпожата си пазеше пулмановия билет, сър, останалите бяха у мене.

— Какво стана с тях?

— Дадох ги на кондуктора от френския влак, сър, който ми каза, че така било прието. Надявам се, че не съм сгрешила, сър?

— О, никак, никак. Просто въпрос на подробности.

И господин Кокс, и следователят го изгледаха любопитно. Мейсън постоя една-две минути неуверена, докато следователят й кимна да излезе и тя напусна стаята. Поаро надраска нещо на къс хартия и го подаде на господин Кареж. Той го прочете и видът му се проясни.

— И тъй, господа — настоя високомерно графът, — ще бъда ли задържан още дълго?

— Положително не, положително не — избърза да каже господин Кареж, силно благоразположен. — Всичко е вече изяснено, що се касае до вашето участие в случая. Естествено след откриването на писмото ние бяхме длъжни да ви разпитаме.

Графът се изправи, вдигна елегантното си бастунче от ъгъла и с изискан поклон напусна стаята.

— Така си е — каза господин Кареж, — напълно сте прав, господин Поаро, много по-добре е да го оставим да мисли, че не е подозиран. Двама от хората ми ще го следват денонощно и същевременно ще изясним въпроса с алибито. То ми се струва доста… хм… нестабилно.

— Възможно е — съгласи се замислен Поаро.

— Помолих господин Кетринг да дойде тук тази сутрин — продължи следователят, — макар че всъщност не зная какво ли бихте научили от него. Все пак има едно-две съмнителни обстоятелства… — Той се замисли, търкайки носа си.

— Например? — запита Поаро.

— Е — покашля се следователят, — тази жена, с която казват, че се движи — госпожица Мирел. Тя е отседнала в един хотел, а той в друг. Това ми се струва… хм… доста странно.

— Изглежда — намеси се господин Кокс, — като че ли са особено предпазливи.

— Именно — тупна триумфално господин Кареж, — а защо ли пък им е необходимо да се крият?

— Границата на предпазливостта е съмнението, нали? — каза Поаро.

— Правилно!

— Бихме могли, мисля — измънка Поаро, — да зададем един или два въпроса на господин Кетринг.

Следователят даде разпорежданията си. След малко, приятен както винаги, Дерик Кетринг влезе в стаята.

— Добро утро, господине — вежливо го поздрави следователят.

— Добро утро — учтиво отвърна Дерик Кетринг. — Пратили сте да ме повикат. Нещо ново ли има?

— Моля, седнете, господине.

Дерик седна и запрати шапката и бастунчето си на масата.

— Е? — изрази нетърпението си той.

— До този момент нямаме нови подробности — внимателно каза господин Кареж.

— Това е доста интересно — сухо забеляза Дерик. — Повикахте ме, за да ми кажете това ли?

— Не. Естествено, мислехме, господине, че бихте желали да ви осведомяваме върху развоя на следствието — подхвана грубо следователят.

— Даже и ако няма напредък?

— Желаехме да ви зададем и няколко въпроса.