— Питайте.
— Напълно ли сте сигурен, че нито сте видели, нито сте говорили със жена си във влака?
— Вече ви отговорих на това. Не съм.
— Несъмнено сте имали причини за това?
Дерик го загледа недоверчиво.
— Аз — не — знаех, — че — тя — е — във — влака — обясни той, натъртвайки всяка дума поотделно, сякаш говореше на някакъв малоумен.
— Вярно, така заявихте — измънка господин Кареж.
Дерик смръщи лицето си.
— Бих желал да зная какво целите. Знаете ли какво мисля аз, господин Кареж.
— Какво мислите, господине?
— Мисля, че френската полиция е несравнима вие положително трябва да имате известни сведения относно тези банди от разбойници по влаковете. Изключителен скандал е такова нещо да се случи в един луксозен експрес като този и френската полиция да е безпомощна да се справи с въпроса.
— Ние се занимаваме с него, господине, не се бойте.
— Мадам Кетринг, както разбирам, не е оставила завещание — внезапно се намеси Поаро, загледан в тавана със събрани върхове на пръстите.
— Не мисля, че е правила такова — отвърна Кетринг. — Защо?
— Това е щастливо съвпадение за вас — допълни Поаро, — щастливо мило съвпадение.
Макар че очите му все още бяха вперени в тавана, той успя да забележи гъстата руменина, която изби по лицето на Дерик Кетринг.
— Какво искате да кажете и кой сте вие?
Поаро разтвори коленете си, отмести очи от тавана и погледна младия човек право в лицето.
— Казвам се Еркюл Поаро — промълви тихо той, — и съм може би най-големият детектив на света. Напълно сигурен ли сте, че не сте виждали жена си и не сте говорили с нея във влака?
— Но какво целите вие? Да не би… да не би да целите да докажете, че аз… аз съм я убил?
Дерик избухна в смях.
— Не бива да изгубвам самообладание, това е съвсем абсурдно. Е, та ако съм я убил аз, нямаше защо да й крада скъпоценностите, нали?
— Вярно — промърмори Поаро със съкрушен вид. — Не бях помислил за това.
— Ако някога е имало ясен случай на убийство и грабеж, ето ви го — каза Дерик Кетринг. — Бедната Рут, това й довлякоха проклетите рубини. Що ли й трябваше да ги носи със себе си? Струва ми се, че и друг път е ставало убийство заради същите тези скъпоценни камъни.
Ненадейно Поаро се изправи на стола си. Едва забележимо зеленикаво пламъче проблесна в очите му. Приличаше на пъргава котка.
— Още един въпрос, господин Кетринг — каза той. — Ще ми кажете ли датата, когато за последен път се видяхте с жена си?
— Чакайте да си спомня — замисли се Кетринг. — Трябва да е било… да, преди около три седмици. Страхувам се, че не бих могъл да ви кажа точно деня.
— Няма значение — сухо отвърна Поаро. — Това е всичко, което исках да зная.
— Добре — нетърпеливо каза Дерик Кетринг. — Нещо друго?
Той погледна към господин Кареж. Последният очакваше знак от Поаро и го получи с едно съвсем незабележимо поклащане на главата.
— Не, господин Кетринг — учтиво заяви той. — Не, не мисля да ви затрудняваме повече.
— Довиждане — каза Кетринг и излезе, затръшвайки вратата след себе си.
Поаро се приведе напред и заговори рязко веднага щом младият човек излезе от стаята.
— Обяснете ми — запита той, — кога сте казали на Кетринг за рубините?
— Аз не съм му казвал за тях — отвърна господин Кареж. — Едва вчера следобед ние научихме за тях от Ван Олдин.
— Да. Но в писмото на графа се споменаваше за тях.
Господин Кареж се начумери.
— Естествено аз не съм споменавал на Кетринг за писмото — каза той нервиран. — Това би било съвсем недискретно при сегашния развой на събитията.
Поаро се наведе още повече и тупна по масата.
— Тогава откъде той знае за тях? — подхвърли меко той. — Дамата не ще да му е казала, тъй като той не я е виждал от три седмици. Неправдоподобно изглежда и това Ван Олдин или неговият секретар да са му споменали. Техните срещи с него са били по съвсем друг повод, а не е имало и никакви намеци за тях във вестниците.
Той се изправи и взе шапката и бастуна си.
— И все пак — измърмори на себе си Поаро, — нашият човек знае всичко за тях. Доста чудно, да, доста чудно.
ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА
ДЕРИК ОБЯДВА
Дерик Кетринг се упъти право към „Негреско“, където си поръча два коктейла и бързо ги изгълта. След това равнодушно се загледа в лазурната синева на морето. Едва забелязваше минувачите. Механично отмяташе с поглед проходящите — безцветна тълпа, зле облечена и безинтересна. Човек едва ли можеше днес да види нещо, което си заслужава да спреш погледа си на него. Той бързо се отрече от последната си мисъл щом зърна хубавата жена, която се разположи на една маса недалеч от неговата. Тя носеше разкошна рокля в оранжево и черно и малка шапчица, която засенчваше лицето й. Той си поръча трети коктейл и отново се бе загледал в морето, когато изведнъж трепна. Ароматът на добре познат парфюм долетя до ноздрите му и той вдигна поглед към дамата в оранжево и черно, която се бе изправила до него. Сега видя лицето й и я позна. Мирел му се усмихваше с онази безочлива и съблазнителна усмивка, която той така добре познаваше.