— Дерик! — усмихна се тя. — Радваш се, че ме виждаш, нали?
Мирел се отпусна на стола срещу него.
— Няма ли да ме поздравиш, глупчо? — закачи го тя.
— Това е една неочаквана радост — каза Дерик. — Кога напусна Лондон?
Тя повдигна рамене.
— Преди ден-два.
— А „Партенона“?
— Зарязах ги.
— Наистина?
— Не си много любезен, Дерик.
— Очакваше ли да бъда?
Мирел запали цигара и дръпна от дима няколко пъти, преди да отговори:
— Може би си на мнение, че не е благоразумно да се срещаме така наскоро?
Дерик я изгледа и повдигна рамене.
— Тук ли ще обядваш?
— Естествено. Ще обядвам с теб.
— Безкрайно съжалявам — каза Дерик. — Имам много важна среща.
— Боже мой! Вие мъжете сте като децата — възкликна танцьорката. — Ами да, ти играеш ролята на сърдито дете от онзи ден в Лондон, в който изхвръкна от апартамента ми нацупен. Що за глупости?
— Мое мило момиче — каза Дерик. — Аз наистина не зная за какво говориш. В Лондон ние се разбрахме, че плъховете напускат потъващия кораб и няма какво повече да обсъждаме.
Въпреки безгрижния тон, с който говореше, изразът на лицето му бе угрижен и напрегнат. Мирел изведнъж се наведе към него.
— Ти не можеш да ме излъжеш — промълви тя. — Аз зная… зная какво направи за мен.
Той рязко вдигна очи към нея. Някаква прикрита нотка в гласа й прикова вниманието му. Тя кимна с глава.
— О, не се плаши! Умея да пазя тайна. Ти си великолепен. Страшно си хладнокръвен, но все пак аз бях човекът, който ти даде тази идея онзи ден в Лондон, когато ти казах, че понякога се случват злополуки. И ти си в безопасност, нали? Полицията не те подозира?
— Какво, по дяволите…
— Ш-ш-шт!
Тя му направи знак да мълчи с изящната си ръка, на която носеше голям смарагд.
— Прав си. Не би трябвало да говоря така на публично място. Изобщо няма да спомена повече за тази работа. Край на затрудненията ни. Нашият съвместен живот ще бъде чудесен… чудесен!
Дерик изведнъж се изсмя подигравателно.
— И така, плъховете се завръщат, нали? Два милиона са вече друго нещо, разбира се. Трябваше да се сетя за това — той избухна в смях — и ти ще ми помогнеш да похарча тези два милиона, нали, Мирел? Ти знаеш как. Никоя жена не го знае по-добре от теб.
Дерик пак се изсмя.
— Ш-ш-шш! — изсъска танцьорката, — какво ти става, Дерик? Не виждаш ли, че хората започнаха да те заглеждат?
— Мен? Ще ти кажа какво става. Просто скъсах с теб, Мирел. Чуваш ли ме? Скъсах!
Мирел не реагира на думите му така, както бе очаквал. Само го изгледа за миг-два и после се усмихна приветливо.
— Какво дете само! Ти се гневиш, уязвен си, и то само защото съм практична. Не съм ли ти казвала винаги, че те обожавам?
Тя се наведе напред.
— Но аз те познавам, Дерик. Погледни ме… Виж, Мирел ти говори. Знаеш, че не можеш да живееш без нея. Преди аз те обичах. Сега ще те обичам сто пъти повече. Ще направя живота ти приказен… само приказен. Няма друга като Мирел.
В очите й гореше огън. Видя как той леко пребледня, пое дълбоко дъх и се усмихна доволно в себе си, защото познаваше магичната си власт над мъжете.
— Всичко е наред — каза тя тихо и се усмихна. — А сега, Дерик, ще обядваме ли?
— Не.
Той пое дълбоко дъх и рязко се изправи.
— Съжалявам, казах ти, че имам среща.
— Ще обядваш с някоя друга? Пфу! Не вярвам.
— Да, ще обядвам с онази дама там.
Той тръгна с бързи крачки към стълбището, където току-що се бе появила дама в бял тоалет. Беше леко запъхтян, когато я заговори:
— Бихте ли обядвали с мен, мис Грей? Ако си спомняте, снощи се запознахме у лейди Темплин.
Кейтрин го изгледа продължително със замислените си сини очи, които казваха много.
— Благодаря ви — каза тя. — С най-голямо удоволствие.
ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА
ЕДНА НЕОЧАКВАНА ПОСЕТИТЕЛКА
Граф Де ла Рош току-що бе привършил десерта си, който се състоеше от плодове, антракот „Бернез“ и саварини с ром. С изискан маниер той избърса с кърпата тънките си черни мустачки и стана от трапезата. Минавайки през салона на вилата, хвърли одобрителен поглед към няколкото образци на изкуството, небрежно пръснати наоколо: табакерата на Людовик XV, сатенената обувка на Мария-Антоанета и други исторически дреболии, които съставяха част от мизансцена на графа. Те бяха наследствени вещи във фамилията му, както обясняваше на красивите си посетителки. Графът излезе на терасата и хвърли разсеян поглед към морето. Сега нямаше настроение да се любува на красотата на гледката. Един зряло замислен план бе грубо осуетен и сега той трябваше отново да подрежда фигурите. Графът се изтегна на плетения стол с цигара между белите си пръсти и потъна в размисъл.