— Да — настоя тя, — казвам ви самата истина.
— Хората се забавляват с празни брътвежи — измърмори графът с безразличие. — Това не са клюки по улицата. Полицията ги казва.
— О, полицията?
Графът се изправи изведнъж, сякаш пробуден от апатията.
Мирел поклати утвърдително глава няколко пъти.
— Да, да. Вие ме разбирате… Аз имам приятели навсякъде. Самият префект…
Тя остави изречението недовършено с красноречиво повдигане на раменете си.
— Който е дискретен, когато се касае до една красива жена? — додаде учтиво графът.
— Полицията мисли, че вие сте убили мадам Кетринг. Те са на погрешен път.
— Разбира се, че са на погрешен път — съгласи се охотно графът.
— Вие казвате това, но все пак не знаете истината. Аз я знам.
Графът й хвърли любопитен поглед.
— Знаете кои уби мадам Кетринг? Това ли искате да кажете, госпожице?
Мирел отривисто кимна.
— Да.
— Кой? — рязко попита графът.
— Нейният съпруг — тя се наведе към графа с тих глас, треперещ от гняв и възбуда — съпругът й я уби.
Графът се облегна назад на стола си. Лицето му бе непроницаемо.
— Позволете да ви попитам, госпожице… как узнахте това?
— Как го узнах ли? — Мирел се изправи на крака и се изсмя. — Та той се хвалете предварително с това. Беше разорен, нечестен, потънал в дългове. Само смъртта на жена му можеше да го спаси. Той сам ми го каза. Мистър Кетринг пътуваше със същия влак, но се криеше от нея. Защо, питам ви аз? За да може да се вмъкне при нея през нощта… Ах! — тя затвори очи. — Сякаш виждам цялата сцена на убийството.
Графът се изкашля.
— Може би, може би — промърмори той. — Но сигурно, госпожице, в такъв случай той не би откраднал скъпоценностите.
— Скъпоценностите! — въздъхна Мирел. — Ах, тези рубини…
Очите й се замъглиха и тя се замисли. Графът я изгледа любопитно, удивен за стотен път от магичната сила на скъпоценните камъни върху женския пол. Той я възвърна към действителността с въпроса си:
— Какво искате да направя, госпожице?
Мирел отново стана делова.
— Нещо съвсем просто. Ще отидете в полицията и ще им кажете, че мистър Кетринг е извършил престъплението.
— Ами ако не ми повярват? Ако поискат доказателства? — той я наблюдаваше изпитателно.
Мирел се изсмя тихо и поправи оранжево-черния си шал.
— Изпратете ги при мен, господин графе. Аз ще им дам доказателството, което искат.
С тези думи тя се завъртя на токовете си и си тръгна, доволна от изпълнената мисия.
Графът я изпрати с поглед с изискано повдигнати вежди.
— Много е разгневена — промърмори той. — Какво ли е могло да я доведе до това състояние, така леко да разкрива картите си? Тя искаше да ме убеди в това. Дори би искала и полицията да повярва.
Той се усмихна. Все пак нямаше никакво намерение да ходи в полицията, тъй като виждаше различни други възможности и ако се съдеше по усмивката му, далеч по-приемливи.
След миг лицето му се помрачи. Според Мирел полицията го подозираше. Това може би беше вярно, може би не. Една разгневена жена от типа на танцьорката не би се замислила много за истинността на твърденията си. От друга страна, тя лесно би могла да се добере до информация от доверени лица на полицията.
— В такъв случай — устните му се присвиха, — в такъв случай трябваше да се вземат някои предпазни мерки.
Той влезе в къщата и още веднъж разпита настойчиво Иполит дали са идвали чужди хора. Прислужникът отново го увери в противното. Графът отиде в спалнята си, спря се пред едно старо бюро и спусна капака му. После натисна с тънките си пръсти една скрита пружина в една от преградките. Тайното чекмедже се отвори и от него графът извади малък пакет, загънат в кафява хартия. Той го претегли в ръката си, после с, лека гримаса отскубна един косъм от косата си, залепи косъма на ръба на чекмеджето и внимателно го затвори. С пакетчето в ръка той излезе от спалнята, спусна се по стълбището и се запъти към гаража, където стоеше червената му двуместна кола. След десет минути бе на път за Монте Карло.
Графът прекара няколко часа в казиното, после поскита безцелно из улиците. След това се качи отново в колата си и подкара в посока на Ментън. В ранния следобед той бе забелязал след себе си една съвсем невзрачна сива кола. Сега същата кола пак се появи отнякъде и тръгна след него. Графът се усмихна. Пътят се изкачваше по стръмен склон. Кракът му натисна здраво педала на газта. Малката червена кола бе направена по специална поръчка на графа и имаше далеч по-мощен двигател, отколкото можеше да се предположи по външния й вид. Колата рязко ускори скоростта.