Графът погледна назад и се усмихна. Сивата кола все още го следваше. Малкият червен автомобил, обвит в облак прах, изкачи нанагорнището и се заспуска с опасна скорост надолу по неравния път. Графът обаче беше първокласен шофьор и вземаше завоите с лекота. Колата намали скоростта и най-сетне спря пред един пощенски клон. Графът изскочи от нея, повдигна капака на багажника, измъкна малкия кафяв пакет и тичешком влезе в пощата. След две минути той отново подкара по посока на Ментън. Когато сивата кола пристигна там, графът вече пиеше следобедния си чай на терасата на един от хотелите.
По-късно той се върна в Монте Карло, вечеря там и се прибра у дома си към единадесет часа. Иполит излезе да го посрещне с разтревожено лице.
— О, господин графът пристигна. Не сте ли ми телефонирали случайно?
Графът поклати глава.
— Но аз получих в три часа покана от господин графа да се явя при него в „Негреско“, в Ница.
— Така ли? — каза графът. — И ти отиде?
— Разбира се, господине, но в „Негреско“ ми казаха, че не са ви виждали там.
— Аха, несъмнено по това време Мари е била навън да направи следобедните си покупки?
— Да, господин графе.
— Е, добре — успокои го господарят му, — това не е от значение. Станала е грешка.
Той се изкачи по стълбите, усмихвайки се влезе в стаята и се заключи. Всичко изглеждаше както обикновено. Започна да отваря различните чекмеджета и кутии. После кимна с глава. Нещата бяха оставени на местата си, но все пак не съвсем точно. Очевидно беше, че стаята му е била много щателно претърсвана.
Графът се приближи до бюрото и натисна секретната пружина. Чекмеджето се отвори, но косъмът не беше на мястото си. Той поклати глава няколко пъти.
— Чудесна е нашата френска полиция — измърмори той на себе си, — чудесна. Нищо не им убягва.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТА
КЕЙТРИН СЕ СПРИЯТЕЛЯВА
На следващата сутрин Кейтрин и Ленокс седяха на терасата на вила „Маргерит“. Помежду им възникваше вече нещо като приятелство, въпреки разликата във възрастта. Ако не беше Ленокс, животът на Кейтрин във вила „Маргерит“ би бил труднопоносим. Случаят Кетринг бе темата на всички разговори в момента, а лейди Темплин открито използваше връзката на гостенката си с аферата, за да стане самата тя по-интересна. И най-енергичните протести и откази на Кейтрин не можеха да пробият бронята на уважението, което лейди Темплин хранеше към себе си. Ленокс се държеше неутрално, забавлявайки се с маневрите на майка си и все пак съчувстваше на Кейтрин. Чъби ни най-малко не помагаше при това положение, тъй като неуморимо представяше Кейтрин на всички с детински възторг:
— Това е мис Грей. Нали чухте за мистерията в „Синия експрес“? Тя е била вътре до ушите! Говорила е надълго и нашироко с Рут Кетринг само няколко часа преди убийството. Цяло щастие за нея, нали?
Няколко забележки от този род бяха предизвикали тази сутрин Кейтрин да реагира необичайно остро и когато останаха сами, Ленокс забеляза с провлечения си говор:
— Не сте свикнала на този род експлоатация, нали? Има още много да научите, Кейтрин.
— Съжалявам, че не се овладях. По правило това не ми се е случвало.
— Време е да се научите да избухвате. Чъби е само глупак. Напълно безобиден. С майка ми, разбира се, е по-трудно, но пред нея можете да избухвате до второ пришествие, без това да й направи впечатление. Само ще ви изгледа тъжно с големите си сини очи.
Кейтрин не отговори нищо и Ленокс продължи:
— И аз съм като Чъби. И на мен ми е страшно интересно едно такова убийство, но… с Дерик работата е друга. Това, че ми е познат, сякаш променя всичко.
Кейтрин кимна.
— И тъй, вие обядвахте с него вчера — продължи Ленокс замислено. — Харесвате ли го, Кейтрин?
Госпожица Грей се замисли малко.
— Не зная — бавно каза тя.
— Той е много хубав.
— Да, хубав е.
— Какво не харесвате у него?
Кейтрин не отговори на въпроса.
— Той ми говори за смъртта на жена си — каза тя. — Каза ми, че не би се преструвал да отрича, че това е просто щастие за него.
— Това ви шокира, предполагам — каза Ленокс и след малко добави с променен глас. — Той ви харесва, Кейтрин.
— Обедът беше великолепен — усмихна се Кейтрин.
Ленокс не се остави да я заблудят.
— Забелязах това същата вечер, когато той дойде тук — каза тя замислена. — По начина, по който ви гледаше. При това вие не сте неговият тип. Тъкмо обратното. Е, добре, да приемем, че това е като религията. Просто те хваща на определена възраст.
— Госпожицата я търсят на телефона — обади се Мари от прозореца на салона. — Господин Еркюл Поаро желае да говори с нея.