— Още сензации! Вървете, Кейтрин! Идете и си побъбрете с вашия детектив.
В слушалката прозвуча стегнатият глас на Еркюл Поаро:
— Говори госпожица Грей, нали? Добър ден, госпожице, имам да ви предам нещо от страна на господин Ван Олдин, бащата на мадам Кетринг. Той много иска да говори с вас или във вила „Маргерит“, или в своя хотел — където вие предпочитате.
Кейтрин се замисли за момент, но реши, че за Ван Олдин ще бъде мъчително и ненужно да идва във вила „Маргерит“. Лейди Темплин би го посрещнала прекалено радостно. Тя никога не пропускаше случай да завърже познанство с милионер. Кейтрин каза на Поаро, че предпочита да отиде в Ница.
— Превъзходно, госпожице. Лично ще дойда да ви взема с кола. Да кажем след три четвърти час?
Точно на минутата Поаро се появи. Кейтрин го очакваше и двамата веднага потеглиха.
— Е, госпожице, как се развиват нещата?
Тя погледна закачливите му очи и у нея се затвърди първото й впечатление, че у господин Еркюл Поаро има нещо много привлекателно.
— Това е нашият криминален роман, нали? — каза Поаро. — Бях ви обещал, че заедно ще го разучим. Аз винаги държа на обещанията си.
— Много сте любезен — промълви Кейтрин.
— А вие ми се подсмивате, но искате ли да чуете как се развива случаят или не искате?
Кейтрин призна, че това би било интересно и Поаро започна да и обрисува портрета на граф Де ла Рош.
— Вие мислите, че той е убиецът — попита замислено Кейтрин.
— Това е теорията — отвърна Поаро резервирано.
— Сам вие вярвате ли в това?
— Не съм казал такова нещо. А вие, госпожице, какво мислите?
Кейтрин поклати глава.
— Как бих могла да знам? Нищо не зная по този вьпрос, но бих казала, че…
— Да? — насърчи я Поаро.
— Е, добре… от това, което говорихте за графа, той не ми изглежда от този тип хора, които могат да убият.
— О! Много добре! — извика Поаро. — Вие се съгласявате с мен. Точно това казах и аз.
Той я изгледа изпитателно.
— Но кажете ми, вие впрочем се запознахте с мистър Дерик Кетринг, нали?
— Да, срещнах го у лейди Темплин, а вчера обядвах с него.
— О, да — каза Поаро, поклащайки глава, — жените… те харесват това, нали?
Той смигна на Кейтрин и тя се засмя.
— Кетринг е от този тип мъже, които изпъкват измежду другите — продължи Поаро. — Несъмнено вие сте го видяла в „Синия експрес“.
— Да, забелязах го.
— Във вагон-ресторанта?
— Не. Изобщо не съм го срещала там. Видях го само веднъж… влизаше в купето на жена си.
Поаро кимна.
— Чудна работа — промърмори той. — Мисля, че казахте, че сте била будна и сте гледала навън от прозореца си на Лион? И не сте видяла един висок мургав мъж като граф Де ла Рош да слиза от влака?
Кейтрин поклати глава.
— Мисля, че изобщо никого не съм видяла — каза тя. — Имаше един млад момък на перона, който се разхождаше насам-натам, но не мисля, че е слязъл от влака. Имаше и един пълен французин с брада, в пижама и връхна дреха, който си взе чаша кафе. Останалите по перона мисля, че бяха железничари.
Поаро кимна няколко пъти с глава.
— Вижте какво — повери й той, — граф Де ла Рош има алиби. Алибито е все пак нещо много опасно, зайчото винаги оставя вратичка за най-тежкото подозрение. Но ето че пристигнахме.
Те отидоха направо в апартамента на Ван Олдин, където намериха Кентън. Поаро го представи на Кейтрин. След размяна на обичайните баналности Кентън каза:
— Ще съобщя на мистър Ван Олдин, че госпожица Грей е тук.
Той влезе в съседната стая и каза нещо с нисък глас на милионера. След малко Ван Олдин се появи в стаята и се отправи към Кейтрин с протегнати ръце, като същевременно сякаш я пронизваше с изпитателния си поглед.
— Радостен съм да ви срещна, мис Грей — каза той непринудено. — С нетърпение очаквах да чуя какво можете да ми кажете за Рут.
Милионерът спечели Кейтрин с простотата на държането си. Тя почувства колко много скърбеше този човек за дъщеря си, въпреки че се владееше и не даваше израз на чувствата си.
Той й предложи стол.
— Седнете тук, моля ви, и ми разкажете просто всичко.
Поаро и Кентън се оттеглиха дискретно в съседната стая и Кейтрин и Ван Олдин останаха сами. За нея не беше трудно да говори. Непринудено му предаде разговора си с Рут Кетринг, дума по дума, доколкото можеше да си го припомни. Той мълчаливо я слушаше, облегнат назад в креслото, засенчвайки очи с едната си ръка. Когато тя свърши, тихо каза:
— Благодаря ви, драга.
Двамата замълчаха за кратко. Кейтрин чувстваше, че съболезнованията тук биха били неуместни. Когато милионерът заговори, тонът на гласа му бе различен:
— Аз съм ви много благодарен, мис Грей. Мисля, че вие сте направила много, да успокоите моята бедна Рут в последните часове на живота й. Сега искам да ви попитам нещо. Вие знаете, господин Поаро ви е споменал за негодника, с когото се бе обвързало бедното ми момиче. Как мислите, би ли могла тя да промени решението си след разговора, който сте имали?