Кейтрин поклати глава.
— Срещнах го във влака, пътувайки насам. Тъкмо четях един криминален роман и казвах случайно пред него, че такива неща в действителност не се случват. Разбира се, нямах си представа що за човек е.
— Поаро е забележителна личност — каза бавно Кентън. — И е извършил някои наистина впечатляващи неща. Той притежава гениалната способност да прониква до същността на нещата и до последния момент никой не знае какво в действителност мисли. Спомням си, че бях на гости в едни познати в Йоркшир и скъпоценностите на лейди Кленревън бяха откраднати. Отначало това изглеждаше дребна кражба, но местната полиция бе напълно объркана. Аз ги посъветвах да се обърнат към Еркюл Поаро и им казах, че той е единственият, който би могъл да им помогне, но те се довериха на Скотланд Ярд.
— И какво стана? — попита Кейтрин с любопитство.
— Скъпоценностите не се намериха — каза Кентън сухо.
— Вие наистина ли вярвате в него?
— Да. Граф де ла Рош е хитра лисица и се е измъквал успешно от много заплетени истории, но аз мисля, че в лицето на Еркюл Поаро той ще си намери майстора.
— Граф де ла Рош — каза замислено Кейтрин. — Вие вярвате ли наистина, че той го е извършил.
— Разбира се — изгледа я в почуда Кентън. — А вие?
— Да — каза бързо Кейтрин. — Искам да кажа, в случай, че това не е обикновен обир във влака.
— Може би това да е — съгласи се секретарят — Но на мен ми се струва, че на граф де ла Рош му приляга особено добре цялата работа.
— И все пак, той си има алиби.
— Ах, алиби! — засмя се Кентън и лицето му се озари от приветлива младежка усмивка. — Казахте, че четете криминални романи, мис Грей. Тогава трябва да знаете, че всеки който има съвършено алиби, винаги е изложен на тежко подозрение.
— Мислите ли, че така е и в живота? — попита с усмивка Кейтрин.
— Защо не? Романите се основават на факти.
— Но ги превъзхождат доста — забеляза Кейтрин.
— Може би. Все пак, ако бях престъпник, не бих искал Еркюл Поаро да е по петите ми.
— Нито пък аз бих желала — засмя се Кейтрин.
Поаро ги посрещна при пристигането им. Денят беше горещ и той бе облечен в бял дочен костюм, с бяла камелия на ревера.
— Добър ден, госпожице — каза Поаро. — Приличам на англичанин, нали?
— Имате чудесен вид — отвърна тактично Кейтрин.
— Вие ме занасяте, но нищо. Татко Поаро винаги се смее последен.
— Къде е мистър Ван Олдин? — попита Кентън.
— Ще ни намери на корта. Да ви кажа право, приятелю, той не е много доволен от мен. Ах, тези американци! Те не познават спокойствието, съзерцанието. Мистър Ван Олдин би предпочел да ме види да гоня престъпниците по всички глухи улички на Ница, вместо да съм тук.
— И аз мисля, че такъв план не би бил лош — забеляза Кентън.
— Не сте прав — каза Поаро. — В тези неща не се изисква енергия, а само хитрост. На тенискорта човек може да срещне всекиго, а това е така важно. А, ето и мистър Кетринг.
Дерик се присъедини към тях. Той видимо беше ядосан на нещо и двамата с Кентън се поздравиха хладно. Поаро сякаш не забеляза това и продължи да си бъбри в най-добро разположение на духа, като дори правеше дребни комплименти.
— Поразително е, господин Кетринг, колко добре говорите френски, — забеляза той. — Толкова добре, че ако поискате, бихте могли да минете за французин. За англичаните това е едно много рядко постижение.
— И аз бих желала да говоря така добре, — обади се Кейтрин. — Зная обаче, че моят френски звучи твърде по английски.
Те намериха местата си и седнаха, когато Кентън забеляза, че Ван Олдин му прави знак от другия край на корта и се запъти нататък.
— Този млад човек ми харесва, — каза Поаро, изпращайки го с лъчезарна усмивка. — А на вас, госпожице?
— И на мен ми е приятен.
— А вие, господин Кетринг?
На устните на Дерик напираше един доста рязък отговор, но се овладя, защото нещо в мигащите очички на белгиеца го накара да бъде предпазлив.
— Кентън е много симпатичен човек — каза той, подбирайки внимателно думите си.
За момент на Кейтрин се стори, че Поаро е разочарован.
— Той е ваш почитател, господин Поаро — обади се тя и разказа онова, което Кентън бе споделил с нея. Беше й забавено да види как дребният човек се наду като пуяк, а лицето му доби изражение на престорена скромност, което не бе измамило никого.
— Сетих се за нещо, госпожице — каза неочаквано той. — Исках да ви попитам за една дреболия. Струва ми се, че докато сте разговаряли с нещастната мадам Кетринг във влака, сте изгубили една табакера.