Кейтрин доби твърде учуден вид.
— Не мисля, че съм губила нещо.
Поаро извади от джоба си една табакера от мека синя кожа, със златен инициал „К“.
— Не, тази не е моята — каза Кейтрин.
— О, хиляди извинения! Несъмнено това е собствената табакера на мадам. „К“, разбира се, съкратено е от Кетринг. Съмнявахме се, защото намерихме и друга табакера в чантата й, и ни се стори странно да има две. — Той изведнъж се обърна към Дерик. — Вие не знаете, предполагам, дали тази табакера беше на съпругата ви, или не?
Дерик видимо се сепна.
— Аз… аз не зная, предполагам, че е нейната — заекна леко той.
— А случайно да е ваша?
— Естествено не. Ако беше моя, какво ще прави у жена ми?
Поаро се усмихна с детинско чистосърдечие.
— Мислех, че може би сте я изпуснали докато сте били в купето на съпругата ви — обясни той простодушно.
— Никога не съм бил там. Десет пъти вече заявих това пред полицията.
— Хиляди извинения — каза Поаро с най-виновно изражение. — Госпожицата спомена, че ви е видяла да влизате там…
Кейтрин хвърли поглед към Дерик. Той беше много побледнял, но може би така й се струваше. Когато се изсмя, смехът му прозвуча съвсем естествено.
— Погрешно сте видяли, мис Грей — каза непринудено той. — От онова, което ми казаха в полицията, разбирам че купето ми е било през една или две врати до купето на жена ми, макар че тогава не съм знаел това. Сигурно сте ме видели да влизам в моето купе.
Кетринг бързо се изправи, виждайки Кентън и Ван Олдин да се приближават.
— Сега ще ви оставя — извини се той. — Не мога да понасям тъста си за нищо на света.
Ван Олдин поздрави много любезно Кейтрин, но личеше, че е в лошо настроение.
— Изглежда, че много обичате да наблюдавате тенис, господин Поаро? — изръмжа той.
— Да, за мен това е голямо удоволствие — кротко отвърна Поаро.
— Забравих, че се намираме във Франция — каза Ван Олдин. — Ние в Щатите сме направени от по-суров материал. Там работата идва преди развлеченията.
Вместо да се обиди, Поаро се усмихна благо на ядосания милионер.
— Моля ви, не се гневете. Всеки си има собствени методи. Лично аз винаги съм смятал, че е най-добре да се съчетават работата и удоволствието.
Поаро хвърли поглед към другите двама от компанията. Те бяха погълнати в разговор. Детективът кимна доволно с глава и като се наведе към милионера, снижи гласа си:
— Аз съм тук не само за развлечение, господин Ван Олдин. Вижте точно срещу нас онзи висок старец, онзи там с жълтото лице и патриархалната брада.
— Е, добре, какво от това?
— Това е господин Папополус.
— Грък ли е?
— Както предположихте — грък. Той е търговец на антики със световна известност. Има малък магазин в Париж, но полицията го подозира, че е нещо повече от това.
— Какво?
— Че е купувач на крадени предмети, специално скъпоценности. Ненадминат майстор е в шлифоването на диамантите и преправянето на украшенията. Той работи, както с най-високопоставените особи в Европа, така и с утайката на подземния свят.
Ван Олдин изгледа Поаро с внезапно пробуден интерес.
— Е, добре? — настоя той с нови нотки в гласа си.
— Питам се — каза Поаро, — аз, Еркюл Поаро — той се потупа драматично по гърдите — питам се защо господин Папополус така ненадейно дойде в Ница?
Това произведе искания ефект върху Ван Олдин. За момент той бе загубил вярата си в Поаро и бе подозирал детектива, че е само позьор. Сега само за секунда възвърна предишното си мнение и погледна дребния човек право в очите.
— Трябва да ви се извиня, господин Поаро.
Поаро махна величествено с ръка.
— Е! — каза той. — Това не е важно. Слушайте сега, господин Ван Олдин. Имам новини за вас.
Милионерът му отправи поглед, пълен с изгарящо любопитство. Поаро кимна.
— Така е. Новините положително ще ви заинтересуват. Както знаете господин Ван Олдин, граф де ла Рош е под наблюдение след разпита му при следователя. На следващия ден, докато е отсъствал от къщи, вила „Марина“ е била претърсена от полицията.
— Добре — каза Ван Олдин. — Намерили ли са нещо? Обзалагам се, че не са.
Поаро направи лек поклон с глава.
— Вашата проницателност не ви лъже, господин Ван Олдин. Не са намерили нищо дискредитиращо. Не би и могло да се очаква, че ще намерят. Граф де ла Рош, както казва вашата изразителна поговорка, не е вчерашен. Той е ловък джентълмен с голям опит.
— Добре, продължавайте! — изръмжа Ван Олдин.
— Възможно е, разбира се, графът да няма нищо компрометиращо за укриване. Но все пак не трябва да пренебрегваме и обратната възможност. В такъв случай къде е този предмет? Не е в къщата, естествено. Полицията най-щателно претърси всичко. Не и у него, защото той знае, че всеки момент може да бъде арестуван. Тогава остава колата му. Както ви съобщих, той е под наблюдение. В същия онзи ден бе проследен до Монте Карло. Оттам тръгнал за Ментън, шофирайки лично колата си. Тя е много мощна и той е успял да се отдалечи от преследвачите си толкова, че в продължение приблизително на четвърт час се изгубил напълно от очите им.