— И вие мислите, че през това време е заровил нещо някъде край пътя? — попита Ван Олдин.
— Край пътя не. Но изслушайте ме по-нататък. Аз бях направил едно малко предложение на господин Кареж, което той бе така любезен да одобри. Във всеки пощенски клон в околността бе изпратен човек, който познава граф де ла Рош по физиономия. Защото най-добрия начин да се укрие нещо, е да го изпратите по пощата.
— После? — настоя Ван Олдин, изгарящ от нетърпение и любопитство.
С драматичен жест Поаро измъкна от джоба си малък пакет, загънат хлабаво с кафява хартия без канап.
— През онзи четвърт час нашият добър приятел е изпратил по пощата това.
— Адресът? — попита рязко милионерът.
Поаро поклати глава.
— Адресът би могъл да подскаже нещо, но за нещастие, в случая не ни казва нищо. Пакетчето е адресирано до един от малките павилиони за вестници в Париж, където се съхраняват писма и дребни пакетчета до поискване срещу малко възнаграждение.
— Да, но какво има вътре? — попита нетърпеливо Ван Олдин.
Поаро разгъна кафявата хартия и извади от нея квадратна картонена кутийка. После се огледа наоколо си.
— Моментът е подходящ — каза той спокойно. — Всички очи са приковани в тениса. Вижте господине.
Той повдигна капачето на кутийката само за част от секундата. Милионерът не можа да удържи едно възклицание, изразяващо неописуема изненада. Лицето му стана тебеширено бяло.
— Господи! — възкликна той — Рубините!
И остана стъписан, онемял. Поаро прибра кутийката в джоба си и пак се загледа в тениса простодушно усмихнат. Тогава милионерът изведнъж излезе от транса, в който сякаш бе изпаднал. Той се наведе към Поаро, сграбчи ръката му и я стисна така сърдечно, че дребния човечец се намръщи от болка.
— Това е велико дело! — каза Ван Олдин — Велико! Вие сте Бог, господин Поаро! Сега и завинаги Бог!
— Това е нищо — възрази скромно Поаро. — Необходими са само ред, метод, предвиждане на възможностите и готовност за реагиране.
— А сега, предполагам, граф де Ла Рош е арестуван? — продължи нетърпеливо Ван Олдин.
— Не — каза Поаро.
Този път учудването на милионера бе още по-голямо.
— Но защо не? Какво повече искате?
— Алибито на графа е все още непоклатимо.
— Но такова алиби е безсмислица!
— Да — каза Поаро. — И аз мисля, че е безсмислица, но за нещастие ние трябва да докажем, че е така.
— През това време той ще се изплъзне от ръцете ви.
Поаро енергично поклати глава.
— Не — каза той. — Графът няма да постъпи така. Единственото нещо, което той не би могъл да пожертва, е общественото си положение.
Този отговор видимо не задоволи Ван Олдин.
— Но аз не виждам…
Поаро вдигна ръка.
— Дайте ми малко време, господине. Имам една идея. Много хора са се надсмивали над малките идеи на Еркюл Поаро… но винаги са грешили.
— Добре — каза Ван Олдин. — Продължавайте. Каква е тази ваша малка идея?
Поаро замълча за момент и каза:
— Ще ви посетя утре в хотела в единадесет часа сутринта. Дотогава моля ви не казвайте никому нищо.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА
ГОСПОДИН ПАПОПОЛУС ЗАКУСВА
Господин Папополус закусваше. Срещу него бе седнала дъщеря му Зия.
На Вратата на всекидневната се почука и вътре влезе един прислужник с картичка, която поднесе на господин Папополус. Последният я прочете, повдигна вежди и я подаде на дъщеря си.
— Еркюл Поаро — възкликна господин Папополус, като се почеса замислено по лявото ухо. — Чудно ми е какво ли ще иска.
Бащата и дъщерята се спогледаха.
— Вчера го видях на тенискорта — каза господин Папополус. — Зия, това не ми харесва.
— Веднъж той ти направи голяма услуга — напомни дъщеря му.
— Това е Вярно — призна Папополус. — Чувам, при това, че се е оттеглил от активна работа.
Тези няколко думи бащата и дъщерята си размениха на своя роден език. Сега Папополус се обърна към прислужника на френски:
— Въведете господина.
След малко в стаята влезе Еркюл Поаро, изискано облечен и размахващ бастуна си, в най-добро настроение.
— Скъпи мой, господин Папополус.
— Скъпи мой, господин Поаро.
— И вие, госпожице Зия.
Поаро се поклони галантно.