— Ще излизате ли, сър?
— Да, отивам да се видя с дъщеря си.
— Ако телефонират от Колтън…
— Кажи им да вървят по дяволите! — изруга Ван Олдин.
— Разбирам — безчувствено отвърна секретарят.
Ван Олдин облече палтото си, нахлупи шапката на главата си и се запъти към вратата. Спря се с ръка на бравата.
— Ти си добро момче, Кентън, — каза той. Не се тревожи, когато се раздрънкам.
Кентън се усмихна леко, но не отговори.
— Рут е единственото ми дете — продължи Ван Олдин, — и никой на света не знае какво означава тя за мен.
Бледа усмивка озари лицето му. Той мушна ръка в джоба си.
— Искаш ли да ти покажа нещо, Кентън?
Пристъпи към секретаря и измъкна от джоба си едно пакетче, грижливо обвито в кафява хартия. Разви го и разкри една голяма изтъркана кутия от червено кадифе, в средата на която бяха гравирани някакви инициали с корона. Той отвори кутията и секретарят притаи дъх. На слабата светлина камъните искряха като кръв.
— Господи, сър! — възкликна Кентън. — Те… истински ли са?
Ван Олдин тихо се закиска с удоволствие.
— Въпросът ти не ме учудва. Сред тези рубини се намират трите най-големи в света. Екатерина Руска ги е носила, Кентън. Ей този средният е прочутото „Огнено сърце“. Той е изключителен, без нито едно петънце.
— Не — промълви секретарят, — те сигурно струват цяло състояние!
— Четиристотин или петстотин хиляди долара — отвърна Ван Олдин безразлично, — без да смятаме тяхната историческа стойност.
— И вие ги носите така свободно в джоба?
Ван Олдин се засмя.
— А-ха. Виждаш ли, те са моят малък подарък за Рут.
Секретарят се усмихна дискретно.
— Сега разбирам настойчивостта на мисис Кетринг по телефона.
Но Ван Олдин поклати глава. Мрачният израз пак покри лицето му.
— Тук грешиш. Тя не знае. Те са моята малка изненада.
Той затвори кутията и пак започна бавно да я увива.
— Тежко е наистина, Кентън. Колко малко може да стори човек за тези, които обича. Аз мога да купя за Рут какво ли не, за да задоволя желанията й. Мога да окача това бижу около врата й, ще й подаря няколко мига щастие, може би, но…
Той поклати глава.
— Когато една жена не е щастлива в собствения си дом…
Не довърши мисълта си. Секретарят кимна сдържано. Той no-добре от всеки знаеше славата на Дерик Кетринг. Ван Олдин въздъхна. Мушна пакета в джоба на палтото си, кимна на Кентън и напусна стаята.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
НА „КЪРЗЪН СТРИЙТ“
Мисис Дерик Кетринг живееше на „Кързън Стрийт“. Лакеят, който отвори вратата, веднага позна Ръфъс Ван Олдин и си позволи една сдържана приветлива усмивка. Той го отведе в просторната приемна на горния етаж.
— О, татко, каква чудесна изненада! — скочи с радостен вик младата жена, която седеше до прозореца. — Цял ден телефонирам на майор Кентън и правя опити да те открия. Той не можа да ми каже със сигурност кога ще се върнеш.
Рут Кетринг беше двадесет и осем годишна. Без да е красавица, или в пълния смисъл на думата дори симпатична, тя имаше внушителен вид благодарение на грима. Ван Олдин на времето си бе наричан „червен морков“ и косата на Рут бе почти червена. Към нея се прибавяха тъмни очи и много черни мигли — ефект, сякаш ощастливен от изкуството. Беше висока и стройна, с грациозна походка. При повърхностен поглед това беше лице на Рафаелова мадона. Само ако човек я огледаше отблизо, би забелязал, че линията на челюстта и брадата са като тези на Ван Олдин, намекващи за същата упоритост и решителност. Те подхождаха на бащата, ала при нея огрубяваха малко чертите й. Още от детството си Рут Ван Олдин бе свикнала да следва своя собствен път и всеки, който се опиташе да застане насреща й, скоро разбираше, че дъщерята на Ван Олдин е неотстъпчива.
— Кентън ми каза, че си се обаждала — каза Ван Олдин. — Аз се завърнах от Париж само преди половин час. Какво става с Дерик?
Рут Кетринг избухна ядовито:
— Той е неописуем! Надхвърля всякаква граница! Той… изглежда не дава и пет пари за това, което му говоря.
В гласа й имаше нотки на гняв и възбуда.
— Мен ще ме изслуша — мрачно каза милионерът.
Рут продължи:
— Почти не съм го виждала този месец. Навсякъде скита с онази жена.
— С каква жена?
— Мирел. Танцьорка в Партенона, знаеш я.
Ван Олдин кимна.
— Бях при Леконбъри миналата нощ. Аз… говорих на лорд Леконбъри. Той беше ужасно любезен с мен, много внимателен. Каза, че сериозно ще поговори с Дерик.
— А-ха! — кимна Ван Олдин.
— Какво искаш да кажеш с това „а-ха“, татко?
— Тъкмо това, което си мислиш, Рути. Бедният стар Леконбъри е изкуфял. Естествено, той те обича, естествено, опитал се е да те утеши. След като е оженил сина и наследника си за дъщерята на един от най-богатите хора в Щатите, той, разбира се, не би желал работата да се заплете. Но той е вече с единия крак в гроба, всички знаят това, и думите му едва ли ще имат тежест пред Дерик.