Той плъзна погледа си към девойката. Зия бе отместила встрани чашата и чинията и слушаше с внимание, подпряла брадичката си с ръце. Без да я изпуска от поглед, Поаро продължи:
— Тогава аз бях в Париж. Вие потърсихте помощта ми. Поставихте се в ръцете ми. Казахте ми, че ако намеря онзи предмет, ще спечеля вашата признателност до гроб. Е добре, аз го намерих и ви го върнах.
Господин Папополус въздъхна дълбоко.
— Това бе най-кошмарния епизод в кариерата ми — измърмори той.
— Седемнадесет години са много време — каза Поаро замислен. — Но аз вярвам, че имам право да кажа, че вашата народност не забравя господине.
— Гърците ли? — попита Папополус с иронична усмивка.
— Не, нямам предвид гърците — каза Поаро.
Настана мълчание, после старецът гордо изправи тялото си.
— Вие сте прав, господин Поаро — каза тихо той. — Аз съм евреин. И както казахте, нашата народност не забравя ни злото, ни доброто.
— Тогава вие ще ми помогнете, нали?
— Що се отнася до рубините, господине, аз не мога да направя нищо. — Старецът също внимателно подбираше думите си. — Аз нищо не зная. Нищо не съм чул. Но може би мога да ви се отплатя, в случай че се интересувате от конните състезания.
— При известни обстоятелства те биха могли да ме заинтересуват — рече Поаро, наблюдавайки го внимателно.
— Струва ми се, че има един кон, който се състезава в Лоншан и който си заслужава вниманието. Не мога да твърдя нищо сигурно, вие сам разбирате.
Той замълча, впил поглед в Поаро, сякаш искаше да се увери, че детективът го е разбрал.
— Чудесно ви разбирам — кимна с глава Поаро.
— Името на коня — каза господин Папополус, като се облегна назад и допря върховете на пръстите си, — е „Маркизът“. Аз мисля, но не съм напълно сигурен, че това е английски кон, нали Зия?
— И аз мисля така — съгласи се дъщеря му.
Поаро се изправи на крака.
— Благодаря ви, господине — каза той. — Голямо нещо е да имаш някакво сведение за коня, предварително пошушнато от жокея, както казват англичаните. Довиждане, господине, и хиляди благодарности!
Поаро се обърна към девойката:
— Довиждане, госпожице Зия. Струва ми се сякаш вчера е било когато ви видях в Париж. Или най-много да са се изминали две години.
— Има разлика между шестнадесет и тридесет и три — усмихна се тъжно Зия.
— Ала не и при вас — каза галантно Поаро. — Баща ви и вие може би ще вечеряте с мен някоя вечер?
— Ще бъдем очаровани — отвърна Зия.
— Тогава ще уточним по-късно кога. А сега, позволете ми да се оттегля.
Поаро тръгна по улицата като си тананикаше някаква песенчица и въртеше бастуна си в най-добро разположение на духа. Веднъж или дваж той се усмихна на себе си, влезе в първия пощенски клон на пътя си и изпрати една телеграма. Написването на телеграмата му отне известно време, тъй като тя беше шифрована и трябваше да си напрегне паметта.
Телеграмата се отнасяше до изгубването на една брошка и бе адресирана до инспектор Джеп „Скотланд Ярд“.
Разшифрована, тя бе кратка и конкретна:
„Телеграфирайте ми всичко, което ви е известно за човека, чието прозвище е Маркиза.“
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА
ЕДНА НОВА ТЕОРИЯ
Часът беше точно единадесет когато Поаро се представи в хотела на Ван Олдин. Той намери милионера сам.
— Вие сте точен, господин Поаро. — каза Ван Олдин с усмивка и стана, за да поздрави детектива.
— Аз винаги съм точен — каза Поаро. — Точността е нещо, което аз винаги спазвам. Без ред и метод… — той не се доизказа и махна с ръка. — Ах, възможно е вече да съм ви казал тези неща. Нека направо пристъпим към предмета на посещението ми.
— Вашата малка идея?
— Да, моята малка идея — усмихна се Поаро. — Преди всичко господине, аз бих желал да разпитам още веднъж камериерката Ада Мейсън. Тя тук ли е?
— Да, тук е.
— Аха!
Ван Олдин го изгледа любопитно, позвъни и нареди да повикат Мейсън. Поаро я поздрави с обичайната си вежливост, която никога не оставаше без ефект при момичета от нейната класа.
— Добър ден, госпожице — каза весело той. — Моля ви, седнете ако господинът разреши.
— Да, да, седнете момичето ми — насърчи я Ван Олдин.
— Благодаря, сър, — каза Мейсън и седна на самия ръб на стола. Тя изглеждаше по-кокалеста и по-кисела от всякога.
— Дойдох, за да ви задам още няколко въпроса — каза Поаро. — Трябва да проникнем до дъното на тази афера. Винаги се връщам на въпроса кой ли ще да е бил мъжът във влака. Вие сте виждала граф Де ла Рош и казвате, че е възможно да е бил той, но не сте сигурна.