Тогава изведнъж Кейтрин изпита нещо много странно. Тя почувства, че вече не беше сама на скамейката в парка пред казиното, че някой се беше изправил до нея и че този някой бе мъртвата жена Рут Кетринг. Стори й се, че Рут… искаше, страшно много искаше да й каже нещо. Впечатлението бе така живо и така абсурдно, че Кейтрин не можеше да се освободи от него. Тя чувстваше с абсолютна сигурност, че духът на Рут Кетринг се мъчеше да й внуши нещо жизнено важно за нея. Кейтрин се изправи разтреперана. Какво ли беше онова, което мъртвата така настойчиво бе искала да й каже?
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И СЕДМА
РАЗГОВОР С МИРЕЛ
Когато Кентън остави Кейтрин, той потърси Еркюл Поаро. Намери го в една от игралните зали да залага минимални суми на случайни числа. В момента, в който Кентън се присъедини към него, топчето спря на числото 33 и крупието прибра залога на детектива.
— Лош късмет — обади се Кентън. — Ще заложите ли пак?
Поаро поклати глава.
— За сега не.
— Обичате ли да рискувате? — попита любопитно Кентън.
— Не на рулетката.
Кентън го стрелна с бърз поглед и сянка на безпокойство премина по лицето му. Младият мъж заговори неуверено, с тон на уважение към детектива.
— Мисля си дали сте зает, господин Поаро? Бих желал да ви попитам нещо.
— Аз съм на ваше разположение, млади човече. Ще излезем ли навън? На слънце е по-приятно.
Те излязоха заедно навън и Кентън пое дълбоко дъх.
— Обичам Ривиерата — каза той. — Дойдох тук за пръв път преди дванадесет години, през войната, когато бях изпратен в болницата на лейди Темплин. Тогава Ривиерата ми се стори като рай, след бойното поле във Фландрия.
— Би трябвало да е така — съгласи се Поаро.
— Струва ми се толкова отдавна, че е било — забеляза Кентън.
Те продължиха мълчаливо разходката си.
— Имате нещо да ми казвате, нали? — наруши мълчанието Поаро.
Кентън го погледна с изненада.
— Да — призна той. — Не зная все пак как познахте.
— То е изразено съвсем ясно на лицето ви — сухо каза Поаро.
— Не знаех, че сте така прозорлив.
— Моята работа е да наблюдавам физиономиите — обясни с гордост малкият човек.
— Ще ви кажа, господин Поаро. Вие сте чували навярно за онази танцьорка… Мирел?
— Същата, която е приятелка на господин Дерик Кетринг?
— Да. Като имате предвид това, ще разберете, че мистър Ван Олдин е естествено настроен против нея. Тя му писа и поиска среща с него. Той ми нареди да й откажа от негово име, което аз направих, разбира се. Тази сутрин тя дойде в хотела и изпрати картичката си, като настояваше, че е жизнено важно и необходимо веднага да се срещне с мистър Ван Олдин.
— Вие ме заинтригувахте — каза Поаро.
— Мистър Ван Олдин побесня. Той ми нареди да я изгоня веднага. Аз обаче се осмелих да не се съглася с него, макар че нищо не възразих. Стори ми се твърде вероятно, че тази жена Мирел би могла да ни даде известни ценни сведения. Знаем, че е била в „Синия експрес“ и много е възможно тя да е видяла, или чула нещо, което би могло да бъде от жизнен интерес за нас. Не сте ли съгласен с мен, господин Поаро?
— Разбира се — каза сухо детективът. — Господин Ван Олдин, ако мога да се изразя така, е постъпил крайно глупаво.
— Драго ми е, че поглеждате така на въпроса — каза секретарят. — Сега ще ви кажа нещо друго, господин Поаро. Аз така силно почувствах неразумността в отношението на мистър Ван Олдин, че на своя глава слязох долу и разговарях с дамата.
— Така?
— Трудността се състоеше в това, че тя настояваше да се срещне лично с мистър Ван Олдин. Аз й предадох отказа му смекчено, доколкото можах. Всъщност, нека бъда искрен, аз й го предадох в съвсем смекчена форма. Казах й, че мистър Ван Олдин е твърде зает и не може да я приеме в момента, и че тя би могла да предаде на мен каквото има да му каже. Тя обаче не пожела да стори това и си отиде, без да каже и дума повече. Все пак, у мен остава силното предчувствие, че тази жена знае нещо.
— Това вече е сериозно — каза спокойно Поаро. — Знаете ли случайно къде е отседнала тя?
— Да. — Кентън назова името на хотела.
— Добре — каза Поаро. — Ще отидем веднага там.
Секретарят доби озадачен вид.
— А мистър Ван Олдин? — попита колебливо той.
— Мистър Ван Олдин е упорит човек — каза сухо Поаро. — Аз не обичам да споря с упорити хора. Действам въпреки тях. Ние ще отидем още сега при дамата. Аз ще й заявя, че вие сте упълномощен от мистър Ван Олдин да действате от негово име, а вие ще внимавате да не ми противоречите.
Кентън все още изглеждаше неуверен, но Поаро не забеляза колебанието му.